Илюстрация: Dreamstime

От: Събина Панайотова

Светът се е втурнал като луд да се самоусъвършенства.

Полудял е да се бори да е по-добър. Всъщност, не светът като такъв, а отделните индивиди в него.

Всеки е тръгнал да спортува, да работи по 30 часа на ден, да катери някаква професионална стълба, да изкарва повече пари, за да живее все по-добре. И не само…

На мода е да преодоляваш човешките и природните дадености. Всички искат на 50 да изглеждат като на 35, а на 60 – като на 25, телата им да са бързи, силни, едрогърди и лишени от този враг на планетата наречен подкожна мазнина.

Всичко живо бори речни бързеи, виси от някъде с главата надолу, потапя се там където не му е мястото. Ако му беше там мястото природата щеше да му е дала криле, а тя не е, нали така?

Разбира се, в самия стремеж към по-добро няма лошо – той е родил демокрацията, равните човешки права, плурализма. Няма лошо и в стремежа да преодолеем привидните ограничения – заради него летим със самолет, например.

Лошото е когато стремежът към съвършенство е патологичен, а повярвайте ми, той е станал такъв. Страшно е и когато светът се върти около патологичен стремеж към нечовешко. И когато всеки си мисли, че може и има право да го изисква от другите.

Всеки има изисквания към нас. Родителите – да сме отличници, да сме прилежни, да сме отговорни, да вдигнем сватба с някой дето не пуши, не пие, не ходи по жени и се прибира от работа в 18:30.

Гаджетата ни искат да сме представителни и добри аксесоари за пред приятелите им. Искат да си мълчим, когато трябва и да викаме от кеф, пак само когато трябва. Искат да не им досаждаме и да харесваме хобитата им.

Приятелите ни искат да харесваме гаджетата им, нищо че те не ни харесват. Всеки иска нещо, всеки има някаква критика, всеки ни поставя летва и повечето хора я вдигат все по-високо и по-високо.

Най-интересното е, че всеки е подложен на същото от останалите, но все пак го иска и от теб. Всеки ти търси кусури. Само кучето ти те обича такъв, какъв си.

Хубаво е да се усъвършенстваме, да искаме да се променяме към по-добро и да си дялкаме треските за дялкане. Обаче сега сложете ръка на сърцето и признайте – не ви писва!? Не ви ли писва, колкото и да се стараете винаги да има някой недоволен? Винаги да има някой, който да иска все повече и повече от вас?

Винаги да има някой, който да ви критикува? Винаги да има някой, на който нещо у вас да не му харесва. Писва. И в един момент ти се иска просто да метнеш едно звучно "Fuck You All", да се самопотупаш по рамото и да спреш да се вълнуваш от нивото на съвършенство, което си достигнал и от чуждите мнения за теб.

И възниква един много основен въпрос: Трябва ли да променяме себе си, само защото някой има критика за нещо? Трябва ли да променяме себе си, само за да задържим хората около нас?

Да, постепенно губим хора, защото някой не харесва нещо, което си, което правиш, което те радва. Това означава ли, че трябва да променяме себе си и живота, който водим? Изборът да сме сами или да сме себе си ли е?

А иначе, скъпи мои, светът е несъвършен, face it! Пълен е с бирени кореми и целулит, с малки пишки и малки цици, с мързел. Но най-препълнен е с комплекси.

И ако всичко, което те интересува е размерът на нечий задник, си или тъп, или повърхностен или и двете. Съвършените хора са на едно друго място, ама аз лично не искам скоро да ходя там.

А и не мисля, че ще ме пуснат – твърде несъвършена съм. Ако на някой това не му харесва, може спокойно да го ду*а, най-възпитано казано.