IMG Investor Dnes Bloombergtv Bulgaria On Air Gol Tialoto Az-jenata Teenproblem Automedia Imoti.net Rabota Az-deteto Blog Start Snimka Posoka Boec

Приказката свърши: Прощалното писмо на Мария Шарапова към тениса

26 февруари 2020 18 30

Руската тенисистка спира със спорта на 32 години

Снимка: БГНЕС

Мария Шарапова сложи края на спортната си кариера на 26 февруари. Руската тенисистка е носител на 5 титли от Големия шлем и достига до номер 1 през 2005 година. Още на 17-годишна възраст печели Уимбълдън, когато на финала побеждава Серина Уилямс. След това идват още над 30 титли.

Приказката обаче приключи и Шарапова се отказа от тениса на 32-годишна възраст. Рускинята имаше доста проблеми, свързани с контузии. Най-сериозната беше тази в рамото, която я мъчеше в продължение на години. Мария беше уличена и в използване на забраненото вещество мелдоний, което я извади от спорта за повече от година.

Шарапова изпрати прочувствено есе до „Vogue“ и „Vanity Fair“, в което благодари на тениса, но му казва сбогом.

Публикуваме цялото есе на Мария Шарапова:

Как оставяш единственото нещо в живота си, което ти е познато? Как се оттегляш от кортовете, на които си тренирал от много малка, от играта, която обичаш – тази, която ти е донесла неконтролируеми сълзи, но и толкова много радост. Спорт, в който си намерил семейство и фенове, които са били зад теб в продължение на 28 години?

Не съм запозната с това, затова ми простете. Тенис, казвам ти сбогом.

Преди обаче да стигнем до края, трябва да започнем отначало. Помня първия път, когато видях тенискорт – тогава баща ми играеше на него. Бях на четири години и бяхме в Сочи, Русия. Толкова бях малка, че краката ми висяха от пейката, на която седях. Толкова малка, че ракетата, която взех, беше два пъти по-голяма от мен.

Когато бях на 6, заминах за Флорида с баща ми. Целият свят изглеждаше толкова голям тогава. Самолетът, летището, разстоянията в Америка: Всичко беше огромно, както и жертвата, която родителите ми направиха.

Когато започнах да играя, момичетата от другата страна на корта бяха винаги по-големи, по-високи и по-силни. Легендите на тениса, които гледах по телевизията, изглеждаха недостижими. Но малко по малко, с всяка следваща тренировка, този почти митичен свят започна да става все по-истински.

Първите кортове, на които играх бяха с неравен бетон и изтрити линии. След време те се превърнаха в кален клей и в най-прекрасната трева, на която кракът ми някога е стъпвал. Но никога, дори и в най-смелите ми мечти, не съм мислила, че ще победя на най-голямата сцена и на всяка една повърхност.

Уимбълдън изглеждаше като добро начало. Бях наивна 17-годишна, още колекционирах пощенски марки и не разбирах магнитуда на победата си докато не пораснах – и се радвам, че беше така.

Целта ми обаче никога не е била да се чувствам като по-важна от другите играчи. Стремях се да се чувствам все едно всеки момент ще падна от висока скала – затова постоянно се връщах на корта, за да разбера как да продължа да се изкачвам.

Откритото първенство на Америка ми показа как да преодолявам разсейванията и очакванията. Ако не можете да понесете вълнението, което Ню Йорк предлага, е, летището е много близо. Довиждане.

Откритото първенство на Австралия ми помогна да намеря в себе си увереността, която никога не съм предполагала, че имам. Някои хора го наричат „в зоната“. Аз не мога да го обясня – но беше прекрасно чувство.

Клеят във Франция показа най-големите ми слабости – неспособността ми да се пързалям и ме накара да ги преодолея. Два пъти. Това беше чудесно.

Тези кортове разкриха истинската ми същност. Зад красивите фотосесии, спорните екипи, те показаха моите недостатъци – всяка бръчка, всяка капка пот. Те изпитаха характера ми, волята ми, моята способност да черпя сила от емоциите си и да я използвам в моя полза. Между тенис линиите аз се чувствах защитена. Каква късметлийка съм, че успях да намеря земя, на която се чувствах едновременно уязвима и силна?

Едно от нещата, ключови за моите успехи, е това, че никога не погледнах назад и никога не гледах твърде напред. Вярвах, че с постоянство ще стигна до едно невероятно място. Но няма как да контролираш тениса – трябва да се подчиняваш на корта докато се опитваш да заглушиш негативните мисли:

Направи ли достатъчно и повече, за да се подготвиш за опонента си?

Почиваш си твърде дълго – тялото ти ще се отпусне.

Това парче пица? Знай, че утре ще трябва да работиш по-дълго на корта.

Слушайки този глас в главата си, предчувствайки всяка негова дума, ето как успях да се подготвя за тези финални сигнали, които дойдоха.

Един от тях дойде миналия август по време на Откритото първенство на Америка. В съблекалнята, 30 минути преди да изляза на корта, минах процедура, която трябваше да обезболи рамото ми, за да завърша мача. Травмите в рамото ми не са нещо ново за мен – с течение на времето сухожилията ми се изпънаха като струна. Имала съм множество операции – веднъж през 2008 и една миналата година. Прекарах безброй месеци във физиотерапия. Самото ми стъпване на корта се почувства като победа, когато това трябваше просто да е само първата крачка към крайния успех. Споделям това, не за да събудя съчувствието ви, а за да ви покажа своята реалност. Самото ми тяло ме разсейваше.

През цялата ми кариера въпросът „Струваше ли си?“ никога не е стоял на първо място – накрая всичко си струваше. Психическото ми състояние винаги е било най-силното ми оръжие. Дори когато опонентът ми беше по-силен физически, по-уверен или просто играе по-добре, аз можех и успявах да победя.

Никога не съм имала желанието да говоря за работа, усилията или неприятностите – всеки атлет разбира неказаните жертви, които трябва да направят. Но сега, когато поемам по нов път, искам всеки, който има големи мечти за успех в каквото и да било, да знае, че съмнението и критиката са неизбежни. Приемете ги. Вярвайте в себе си. Обещавам ви, че ще победите.

Аз дадох живота си на тениса, но и тенисът ми вдъхна живот. Ще ми липсва всеки ден. Ще ми липсват тренировките и рутината. Ставането по изгрев, връзването първо на лявата, а след това и на дясната обувка, ударът по първата тенис топка. Ще ми липсва екипът ми, треньорите ми. Ще ми липсва моментът, в който седя с баща ми на тренировъчното игрище. Здрависванията – при победа или загуба – и играчите, независимо дали го знаят или не, те са тези, които ме накараха да бъда най-добрата.

Гледайки назад, осъзнавам, че тенисът е бил моята планина. Пътят ми беше осеян с долини и отклонения, но гледката от върха е невероятна. След 28 години и 5 титли от Големия шлем обаче съм готова да изкача нова планина – да се състезавам на друг терен.

Това желание за победа? То никога няма да изчезне. Независимо какво ме очаква в бъдеще, ще прилагам същия фокус, същата работна етика и всички научени уроци, които получих по пътя.

Междувременно има няколко неща, за които нямам търпение: Интимните моменти със семейството. Спокойствието на чаша кафе сутрин. Неочаквани пътувания през уикенда. Тренировки, които аз си поискам (здравейте, уроци по танци).

Тенисът ми показа света – и ми показа от какво съм направена. Така изпитвах себе си и измервах израстването си. И затова, независимо какво ще избера, каква ще бъде следващата ми планина, аз ще продължавам да се боря. Ще продължавам да се катеря. Ще продължавам да раста.

Автор - снимка
Автор на статията:
Дарена Найденова

КоментариКоментари