Лилия Маравиля: Приятно ми е да харесват мъжа ми

Тя е от онези хора, които се радват, когато работят по много. Но не украсявайки билбордове или корици на гланцови списания. По-скоро бяга от този тип суета. Тя търси роли, които публиката харесва, тъй като е съумяла умело да претвори на екрана или на сцената. Това именно ѝ носи щастие. И ролите ѝ не са малко. За голяма част от тях получава и награди, но по-важното е, че е обичана от публиката.

Лилия Маравиля гледаме вече в новия сезон на сериала „Връзки“. „Този път влизаме по-дълбоко във взаимоотношенията на персонажите, но най-важното е, че го снимахме с голямо удоволствие“, споделя актрисата.

И във „Връзки“ и в „Love.net“ героините ви са някак инертни, което води до проблеми в любовния им живот. Как поддържате връзката си в живота?

От ангажименти нямаме много време да си омръзнем, но пък винаги остава достатъчно да се скараме по малко. Всъщност тези две героини – Мила и Мика са жени, които са се оставили на инерцията, тъй като имат своята професионална реализация. А като поемеш ти кормилото, си мислиш, че си капитан на кораб. Забравяш други неща, които са важни за партньорите. Аз съм наясно, че една връзка задължително има нужда от поддръжка. В моето семейство ни е интересно, защото всички сме луди, няма време за инерция. Много е важно партньорите да си имат доверие и да са със самочувствие. Това е разковничето в една връзка. Когато партньорите се уважават, значи са готини, харесват и половинката си каквато е. Харесват я, че е харесвана от другите. Това също е много важно. Много пъти са ме питали, как възприемам идеята, че харесват мъжа ми. Как пък да не искам да го харесват! Все пак той е моят мъж. Става ми приятно. Виждам, че и на него му е добре, че съм харесвана, че имам фенове, което е задължително за тази професия. Всъщност моят мъж е много артистичен и като идем някъде, той става център на внимание. Влади Въргала на премиерата на „Година по същото време“ ми каза: „Четох, че мъжът ти е голям сладур и сега виждам, че това наистина е така.“

В този спектакъл се срещате отново с Христо Шопов.

Така ни се случва, че през някакъв период от време се срещаме. Първо бе през 90-те години в „Индиански игри“, след което се събрахме в „Love.net“. С този спектакъл се събираме пак, но за първи път на театралната сцена. Партнираме си много добре. През тези години не се виждаме, и като се случи да играем заедно имам чувството, че никога не сме прекъсвали. Той е козирог като мен и е страшно отговорен. Приличаме си в това отношение. Работим без да се разсейваме. Няма разкатавки – да си разкажем това-онова. Знаем какъв резултат гоним. Той е абсолютен перфекционист, какъвто съм и аз и в това отношение сме чудесен тандем. Режисьорите твърдят, че има химия между нас, което е много печелившо като формула, защото не се случва при всички актьори. В киното си давам сметка колко е важно подобно условие. Ако актьорите, колкото и да са прекрасни, не стоят добре на екрана, няма как да се получи. Киното е такъв пъзел, който трябва да нареди режисьора и хората, които си партнират, е добре да си отиват, за да им повярва и зрителя. И сега със спектакъла „Година по същото време“ режисьорът Георги Михалков твърди, че имаме много добра химия. Вярвам, че е истина, тъй като се усещаме на сцената. Като ми се насълзят очите, виждам, че и неговите са такива отсреща.

На сцената също имате много превъплъщения. Сред тях е тази на прокурор в „Нощта на 11-и януари“ в Театър „София“. В постановката се избират съдебни заседатели от публиката, които решават дали подсъдимата е виновна. Ставате ли за прокурор – каква присъда дават хората?

Процесът в един момент се измества и режисьорът Пламен Марков акцентира повече върху идеята дали хората днес са привърженици на идеите на писателката Айн Ранд, която е един от най-големите мислители на 19-и век. И като се има предвид, че авторката защитава идеите си в текстовете, които пише, става ясно, че няма как да имам много поддръжници. Както каза дъщеря ми, като гледа постановката за първи път: „Искам да ти кажа, че съм доста ядосана, защото от самото начало си личеше, че са ти подхвърлили някакви доказателства.“ Та, картите не са на моя страна.

Дъщеря ви гледа ли всичките ви спектакли и вдъхновена ли е изобщо от професията актьор?

О, да, няма пропуснато представление. Ходи и в театрална школа. Може би ще се занимава с изкуство, но не знам дали ще е точно театър, тъй като и пее доста добре.

Всъщност посещава тази школа, не за да става актриса, а защото ѝ харесва да общува с децата там, както и с ръководителката. Тази жена съумява да ги възпитава в отношение към изкуството. Те имат нужда от вид изкуство, от облагородяване. Такива пространства са важни за децата, а не да се бият в училище или да танцуват кючеци. Малките имат нужда от внимание, от родители, които да им дават пример. Не виня децата. Те са така възпитавани. Не може да разчитаме на училището. Възпитанието идва с личен пример у дома. Родителите трябва да си дадат сметка, че са отговорни хора и трябва да възпитават такива личности. Нещата са прости.

Как виждате младото поколение?

Младите не четат така, както ние някога. Наясно съм, че тогава нямахме друг начин да си набавяме информация. Сега с един натиснат клавиш имаш отговор на всеки въпрос, който си пожелаеш. Мисля, че има оправни млади хора, за които ще дойде моментът, в който сами ще поискат да четат художествена литература. Те засега балансират с кино. Интересите са им други, но се оправят добре. Изобщо много ми е симпатично новото поколение. Все пак моят опит се конкретизира до приятелите на дъщеря ми Паола и на близките ми.

Съпругът ви е италианец. Не сте ли се изкушавали да живеете в Италия?

Имаше такъв период, но беше отдавна – преди 12-13 години. Тогава имах работа, но все още вървях по пътя да се доказвам, да ме откриват. Замисляла съм се дали да не идем да живеем на друго място. Ако работата на мъжа ми бе другаде, щях да тръгна с него. Така се получи, че той не работи в конкретен офис. Пътува и се среща с хора. После се случи, че аз станах по-ангажирана и на мен ми харесва да работя, защото си давам сметка, че в чужбина едва ли ще имам добра кариера, заради езиците. Все щях да играя героини, които са от чужд произход, докато тук се вписвам, тежа си на мястото.

Печелите награда за участието си в „Госпожа Министершата“. Как възприемате отличията?

Приятно е да получаваш награди. Това е оценка за труда ти. На фона на всички колеги, които са направили чудесни роли, се вижда, че и ти си забелязан. Иначе у нас наградите не водят до нищо. Не означава да имам повече ангажименти след като съм получила отличие или, че хонорарът ми ще стане по-висок, както следва в нормалните страни. Там, дори след номинация започват да гледат на теб по друг начин. За съжаление в нашата родина положението е такова – мизерия. Всичко се прави на мускули и ентусиазъм. Единственото, което ни крепи нас – актьорите, това е любовта към тази професия. Ангажираме почти 100 процента от времето си. Не толкова физически, колкото мисловно си зает със съответната роля. С това да си научиш текста, да помислиш защо героят ти действа по определен начин, да му построиш мисловния процес.

Как се справят твърде заетите актьори с толкова много ангажименти?

Това е нещо, което лично пожелавам на всеки колега, защото при нас е много важно да сме ангажирани. Това ни зарежда и ни кара да се чувстваме живи, защото ако останем без ангажименти, се чувстваме депресирани. Въпреки че имам нужда от физическа почивка, не искам да я имам. Не знам как издържам понякога. Случвало ми се е да съм денонощно заета – от репетиция ме вземат, снимам, след това се връщам за представление и оттук отивам отново на снимки, докъм 4 през нощта. Не знам как става, но понякога ми се събират по 4-5 часа сън. Като се прибера, трябва да се подготвя за другия ден, да си науча текста. Изисква се страшна концентрация и много добра хигиена – емоционална, психологическа, физическа.

Отразяват ли се тези ангажименти на личния ви живот?

И два дена да си остана вкъщи се чудя какво да правя. Не мога да се организирам, а като съм заета, организацията ми е безупречна. Остана ли свободна, се размотавам по пижама, играя няколко часа някаква игра на компютъра. Явно имам нужда по този начин да заредя батериите. Понякога, когато не съм съвсем заета и съпругът ми вика: „Ох, Боже, няма ли да те извикат нещо да репетираш. По-добре да си заета, тогава си усмихната и щастлива.“ Явно ми трябват нонстоп ангажименти.

Хубаво е да се знае, че ние пари не печелим. Имаш малко работа, получиш някой лев, но това не са постоянни доходи. Има хора, които не си дават сметка за какъв труд става въпрос. Мислят си, че сме шутове, които трябва да забавляваме, а ни дават и пари. Това е унизително, защото културата е много важно нещо. И за да бъдат актьорите на ниво, за да правят хубави спектакли, да възпитават публиката, трябва да са спокойни. А сега често се правят представления, които са с доста компромиси. Просто хората да се посмеят, за да избягат от всекидневието си. Убедена съм, че ако се хвърлят в по-дълбока драма, ще излязат 10 пъти по-заредени. Мисля, че театърът носи друго послание, има кауза.

Не се ли появиха тези спектакли заради театралната реформа, която задължава да се пълнят залите?

Не бих казала. Става въпрос за цялостна липса на политика и мисъл как да вървят нещата. Всяка реформа е трудна и е за сметка на тези, които я провеждат, но трябва да имаш и характер, за да я направиш. Безумно е да оставиш колеги без работа, но и публиката става по-взискателна. За тези градове, за които се заговори, че в тях ще бъдат закрити театри, знае ли се какъв точно е репертоарът им. Проблемът е в директорите. Актьорите са най-малко виновни, защото те са водени, поне от режисьорите. Става въпрос за пълна липса на стратегия. Не може да няма закон за спонсорството. Има хора, които искат да помогнат на изкуствата и не им се дава възможност за това. Толкова време не успяха да създадат законова основа това да е възможно. Не съм съгласна и да разделя съсловието на мечки и не такива. Има актьори, които са предпочитани и водят публика, те не са виновни за това. Някои от нас участваме в сериали, но това не значи да ни се принизява трудът. Не смятам, че е само късмет. За съжаление всички тези въпроси идват и от малкия пазар у нас. Другото, което не разбирам е, че непрекъснато се бълват кадри от Академията. Болно ми е и за възрастните колеги, но и за младите, за които няма работа. Те трябва да почват да вършат нещо, за да се учат, да се реализират, да намерят мястото си. Трябва да има мисъл и стратегия.