За живота... май и за живеенето

От: Nadence.blog.bg

Вчера ме нарекоха за пореден път „леличка”, в тоалетната на Софийската опера едно младо майче ме окачестви като такава. Миналата седмица една баба на спирката ме пита какво следвам, а преди около месец във фризьорския салон една жена се поинтересува дали съм женена.

Но вече свикнах и без това хората по улиците отдавна ме наричат „госпожо”, а за цигари и алкохол не ми искат лична карта.

А ако спомена случайно, че говоря два езика и уча трети ме питат дали не съм учителка. Но нищооо аз поглеждам с внимателен поглед и намирам деликатен начин да се измъкна от ситуацията... иначе те ще се чувстват неудобно.

И така сред хорските коментари и досадната им суетня някъде изтича живота ми, там между антракта на операта или на спирката на тролея, някъде там из хилядите светлинки и атоми въздух минава краткия миг, наречен живот, а при някои просто съществуване. („живот” и „съществуване” са много различни неща, но за това някой друг път).

Забързана да не закъснея за поредната глупава среща или пред огледалото слагайки си молив за очи, клюкарствайки на по кафе, или наливайки поредната чаша с водка... така минава живота ми... неусетно и бързо... сред нищото...

Питат ме какви планове имам за новогодишните празници и рожденият ми ден, който е дни по-късно.

Но как мога да знам, едва началото на ноември е, а искате да знаете къде мисля да се напивам за Нова година... Или къде ще ходя на море следващото лято? ... отчайвам се.

Аз се смятам за подреден и точен човек, но нима единственото, което вълнува околните са плановете ни? И животът на всички ли минава докато си правят планове за това и онова, най-вероятно безполезни?

Времето минава, миговете изтичат през пръстите докато чакаме в магазина, четем вестник, пътуваме към вкъщи или вдигаме наздравица.

Животът минава, а понякога аз се чувствам сякаш гледам отстрани и не вземам участие в него , а съм някакъв незаинтересован наблюдател. Кога ще се включа и аз? Или може би отдавна съм се включила, а не го съзнавам?

Кучето започна да ме дърпа за крачола на панталона, станало е сигурно време за разходка, хайде аз ще ставам, отивам да живея, да се разходя из парка заедно с него, да почувствам вятъра в косите си и порива на младостта да ме обземе.

Да, все пак съм на 17.