За Питър Пан и Белия принц

Няма нищо по-хубаво от едно силно, безразсъдно и неудобно влюбване. И в същото време няма нищо по-лошо от едно силно, безразсъдно и неудобно влюбване.

С този парадокс ще се съгласи всяка жена, която е на, или е минала границата на своето съзряване. Като под „съзряване” далеч не визирам онези физиологически промени, които ни превръщат „от момичета в жени”, а го казвам по-скоро в контекста на така желаното от цял свят да ни се случи „помъдряване”.

Защо ли го казвам? Защото на всяка една от нас ни се е случвало да се влюби лошо. На някои от нас ни се е случвало повече от веднъж, да не кажем регулярно. Тъкмо си залепила последното парченце от счупеното си на много малки късчета сърце и си се заклела този път да не се захващаш с нестабилни, неузрели, нецелеустремени, разхайтени, вдетинени кретени, със силен афинитет към бели и неприятности, и ето, че се явява поредният Питър Пан.

Знаеш, че не вещае нищо добро, но е толкова сладък с незрелия си непохватен чар, хаотичната си природа, детинските си интереси и невероятната си способност да те накара да се въргаляш по земята от смях.

Пък и можеш ли да откажеш едно пътуване до Невърленд? Боже, толкова си влюбена! Безсилна си – хващаш протегнатата му подла ръчица и политате високо, високо – чак до звездите... от където падането е просто един шедьовър.

И докато за пореден път падаш на забавен каданс, точно като Алиса в Заешката дупка, изведъж започваш да растеш.

Ставаш по-голяма и по-голяма и по-голяма, докато изведнъж от момиче се превръщаш в жена и хоп! Тупваш право в протегнатите ръце на г-н Бял Принц. Г-н Правилен. Г-н Логичен избор. Г-н Добър и Състрадателен.

Гледаш го и по благородния му поглед тутакси разбираш, че този път сърцето ти няма да бъде разбито, че няма да те пусне отвисоко, че е готов да сте заедно „докато смъртта ви раздели” и всички онези работи, които толкова искаше от Питър Пан. Но които той така и не можа да ти даде.

И понеже ти си вече пораснала принцеса, не виждаш никакъв логичен ход, освен един.

Имам достатъчно на брой по-големи от мен приятели, които са претърпели тази метаморфоза. Те често ме убеждават как, мине ли определенa възраст (и определен брой любовни катастрофи), човек започва да преосмисля своите приоритети и залага на кротката сигурност, тихото уважение и спокойната идилия, които може да му даде само партньор от породата на онези, „подходящите”, „рационалните” и „логичните”.

Те твърдят, че когато пораснеш, започваш да предпочиташ да ходиш спокойно, но сигурно по земята и че бесният полет в небесата, който ти се случва само тогава, когато се влюбиш до полуда, е всъщност нещо детинско и далеч не толкова важно, като това най-после да има кой да поеме тежките торби (буквално и преносно). Може би са прави.

Аз ли? Как да им повярвам? Аз съм още Алиса – обичам да летя. И понеже прословутото съзряване май все още не ми се е случило, си мисля, че падането не е задължителното следствие от един полет.

Не мисля да взимам меча на спокойния живот, който ми подава Г-н Бял Принц и да убивам Питър Пан. Все още не.

Та той ме кара да се въргалям по земята от смях. И е толкова чаровен и толкова сладък с незрелия си непохватен чар, хаотичната си природа, детинските си интереси... Пък и няма нищо по-хубаво от това да се влюбиш.

Опа! Внимание! Дървооо!