„Мога да почакам още малко... Имам една мечта, но мога да я отложа за друг път..."
Aми ако ми е омръзнало да чакам? Животът преминава в чакане. В очакване на щастието.
А щастлив ли си, докато чакаш? Обичаш ли истински, докато чакаш другото, различното?
И въобще, има ли "друго", "различно"? Или всичко винаги е било и ще бъде едно и също?
Чакам времето да мине по-бързо. Да си тръгна оттук. Да бъда на различно място. Да се променя, да бъда по-различна от тази, която съм в момента. Да срещна различен човек.
А всъщност... всички сме еднакви. Всички чакаме. Хора в очакване, хора в застой. Хора, опитващи се да скрият своето неудовлетворение. Своето очакване.
Не искам да чакам повече. Не искам и да бъда различна. Различността е тежко бреме. Не искам и времето да минава. Нито бързо, нито бавно. Искам някой, с който времето да не съществува. Безвремие, но не и безразличност.
Без различност. А еднаквост, цялост, съединение. Ин и Ян. Ключът и ключалката. Две парченца, пасващи си перфектно в пъзела на живота.
Но изглежда, че ще трябва да почакам още малко... Самотно парченце сред хиляди подобни.
Едното от "... две изгубени души, двете парчета, които липсваха, за да бъде завършена вселената ..."
*Цитатите са от "11 минути" на Паулу Коелю