Текила на свечеряване

След седмици софийска жега, от която се чувстваш като стоманолеяр в Кремиковци и Стомана Перник взети заедно, и последвалите потопи, кадрите от които те карат да си мислиш, че е настъпило третото пришествие, начело с цар-премиер и то в оставка, дойде време и за моята лятна отпуска.

За половината от нея. Другата ще си я взема през септември, тъй като съм много отговорен и предан служител и повече от една седмица почиване може да предизвика неизмерими страдания в душата на моя шеф, колежките ми, портиера и леля Нина.

След като събрах всичките си авоари, с които средностатистическа любовница на добре облечен бизнесмен би си купила два чифта бутикови гащи, се отправих към морския бряг.

В деня на тръгването небето се съдра от порои, язовирите преляха, магистралите бяха залети, Сергей Дмитриевич се оказа вечния кандидат за премиер в различни коалиции със сложните комбинации 10:4:9:1 на квадрат плюс 3.14 минус корен квадратен от БСП, Софиянски, НДСВ и фолклорния ансамбъл на село Гела.

Аз обаче бях непоколебим, че ще стигна до Черноморието, та ако ще да доплувам дотам или да открадна БТР, амфибия или комбайн.

До екстремни превозвания не се стигна (за разлика от връщането) и щастлив и доволен се стоварих на морето. След мрачната София, слънчевият Созопол ми се отрази като парно на бедна кибритопродавачка.

Чакан от вярна приятелка поех моята, както се оказа, Голгота към квартирата. При пристигането до въпросното местообитание, след изкачването на приблизително 50 баира, 2000 стълби и заплашван да бъда прегазен по тесните улички с все сака от десетки коли с чешка, полска, сръбска и бургaска регистрация, доброто ми настроение взе да се източва като язовир при порой.

Оказа се, че един брой бойлер и една баня са предназначени за около 10 квартиранти, домашните, кучето, а може би и за съседите.

На всичкото отгоре хазяйката направи някакви потресаващи сметки за дължимото с бързина, на която биха завидели Милен Велчев и Пламен Орешарски, взети вкупом.

Примирени, заедно с моите приятели, че ще трябва да платим астрономическа сума от изкараните ни с пот и кръв пари на челото за един пробит бойлер и задушна стая, решаваме, че въпреки всичко, няма да търсим ново място за обитаване.

Плюс това си имаме домашна библиотека с роман, в който е описано колко е нормално всяка жена да стане проститутка, кухненски бокс с мухъл и телевизор, който предава Юксел Кадриев в синьо.

Надъхани и изтощени се изнизахме към панорамна обиколка на Созопол. Оказа се, че Новият град е заприличал на нещо средно между Капалъ чарши, Илиенци, селски събор и плажната ивица на язовира в село Долно Чепърлянци.

Оглушени от протяжните тонове на певиците, с които всяка кръчма бе обзаведена и чийто репертоар включва последните чалга хитове, комбинирани с „Like a virgin“ на Мадона и „Don\'t yоu cry“ на Гънс, най-накрая решихме да идем на смрачаване в Стария град.

Оказва се, че целият арт-елит явно чака Аполония. Поизпразнената стара част на Созопол обаче си има свой оазис, наречен Текила бар.

Досега не бях стъпвал там, но моите приятели познават от години барманите и собствениците на задушевното място, сгушено между две стари къщи.

След половин час, качен на висока пейка в тесничкия бар, заобиколен от тръстикови огради и смокини, вече се познавам с всички, тупаме се приятелски с бармана и съм погълнал два коктейла, измислени и сътворени от него.

Внимавайки да не се катурна от пейката се оказва, че Ники (барманът) е колега от Университета на половината колежки в офиса (аман от тази френска филология). До мен се пият потресаващи количества текила, а аз се социализирам с посетителите.

Гадната хазяйка е забравена, всичко е розово, лудницата в София е далечен мираж, даже мога да се обадя на шефа и да му кажа, че много го уважавам.

Програмата през деня е плаж на к-г Каваците, тъй като плажовете в Созопол ви покоряват със средна гъстота от 67487 души на квадратен сантиметър и монолози на отчаяни майки от сорта на „Паола, ела тука, изяж си картофа, не го пускай на земята, не реви, не влизай в морето, яж, дъвчи, не дразни баща си, ох, не мога повече, ще се самоубия“!

След шест дни идилия от спокойно плажуване, текила на свечеряване, коктейли и т.н. (нали се сещате), дойде време да се прибираме. Оказа се, че хазяйката-змей не ни даде свишето си позволение последния ден да ползваме пробития бойлер.

Наложи се мазни, потни, прекарали половин ден на скалите в края на Стария град, да се тътрим със саковете по баирите сред сахарска жега.

Положението стана нетърпимо, но като ангел спасител се яви брат ми. Той, разбираш ли, нямало какво да прави, та случайно наминал към Созoпол с колата и негов приятел.

Размазани и потресени, с моята приятелка по страдание се натоварихме в превозното средство, оборудвано и с климатик, и се отправихме за още малко плажуване и после прибиране в София.

Благодарен, че брат ми няма да кара (роднината ми кара като Фернандо Алонсо в истеричен пристъп), се надявам на комфортно пътуване под шофирането на неговия приятел.

Да, да, некст тайм, дето се вика. Минимумът на скоростта беше около 200 км/час, тройното изпреварване беше нещо напълно нормално и успях да свикна с получаването на комбинация от сърдечни кризи и тремор през 82 секунди.

Созопол - София за има-няма 4 часа, заедно с яденето по пътя е добро време, струва ми се. Отново на работа. Ще се върна обаче. В Созопол. Заради Стария град, Текилата и Аполония.

Александър Иванов