За първи път на йога

След 6-годишно пълно обездвижване, седене на/под/върху маса, лежане, обикаляне из столични клубове и т.н. реших най-накрая да се засрамя от себе си и да се взема в ръце, за да посветя малко време на доброто си настроение, фигура и всякакви там неща, за които ежедневно ни облъчва обикалящата ни информационна среда.

Защо чаках цели 6 години ли? Защото спортове от сорта на фитнес, аеробика, тичане в парка (не че в София парковете изобилстват и точно затова не ми беше присърце подобна активност), не ми се струват особено интересни и само мисълта за тях ме напрягаше пък какво оставаше, ако взема да ги практикувам.

И така, през последните два-три месеца в съзнанието ми взе да се прокрадва идеята за нещо по-нестандартно, което ще ми помогне да се разтоваря, а не да се напрягам допълнително. Килограми не исках да свалям, нито пък да качвам.

Около мен започна все по-често да се споменава думичката "йога" и така се замислих, че е това трябва да е един добър начин за релакс, антистрес активност и такива неща, от които напоследък имах все по-голяма нужда. След като реших, че това ще е моето занимание и избрах мястото, взех незабавни мерки и отидох да си извадя абонамента карта, за да предотвратя риска следващите шест години отново да изкарам по начина, описан по-горе (с масите, леглата и тези неща...).

Дойде времето за първия път и в съзнанието ми се загнезди трескаво напрежение. Представях си как, след като изляза от залата, ще се чувствам като на шестнайсет, ще бъда най-спокойният човек на света, абе изобщо всичко най-, най-...

Тази положителна градация обаче се изпари след първите десет минути, изкарани в залата, след които самочувствието ми (все пак таях някакви надежди, че дванайсетте години през които бях тренирала балет са оставили някаква следа) беше сринато не с, а под земята. И как не???... като видях около мен как момичета и жени на 20, 30 и 40+, бременни, с наднормено тегло, абе изобщо всякакви, скачат, кълчат се, заемат какви ли не пози, правят мостове, извиват се на 180 градуса, а аз зяпах с недоумение и се чудех къде съм попаднала.

Мисълта ми мина през какви ли не фази - като започнем от описаното по-горе състояние, през „Защо ми трябваше?, като най-накрая успях да се засрамя от себе си и се сетих за всичките пъти, когато съм пре-пушвала, пре-яждала, пре-пивала и всичко пре-, което ми се беше случило.

Това не означава, че съжалявам за тези „пре“-гледам да не съжалявам за нищо, което съм правила особено, когато съм се чувствала добре, но все пак в мен се появи мисълта, че не е добре да се изкачвам до четвъртия етаж с изплезен език, че четиридесетгодишните жени по улицата изглеждат по-свежи от мен, че вече не съм на шестнайсет и ей такива неща, за които човек се замисля, избягва да се замисли или никога не се замисля...

Разбира се няма да си слагам слогани от сорта на „От утре ставам нов човек“.
Няма да се откажа от онези малки и дребни неща, които обичам и мога да си позволявам, защото смятам, че са малко истинските удоволствия, които човек може да си позволи, но май е време „пре-“ пред тях да изчезне. Знам ли, само времето ще покаже...

Зорница Авгиева