И след кратък размисъл какъв да е този спорт, лутайки се между кърлинг, шорт-трек и класически балет, реших, че все пак най-добре ще е да плувам. Предимно поради факта, че ще забранят класическия балет, ако се тръшна възнак на паркета един-два пъти, пък и не съм убедена, че произвеждат цвички 40-ти номер.
Затова, а и по сантиментални причини, се насочих към басейна, в който плувах като ученичка /малко звучи като елемент от автобиографията на Дора Габе, не че съм много сигурна дали тя е плувала като ученичка/.
Навремето там си давех горчивите истории от часовете по физика, защото все не знаех как се получава късото съединение, а пък по някаква неизвестна причина непрекъснато мен ме караха да обяснявам. Сега, девет години след успешното завършване на средното ми образование, реших да се завърна в този водоем, поел много от девичата ми учебна мъка.
Мисълта, че трябва да плувам, ме обзе натрапчиво една събота, и понеже съм малко емоционална, естествено трябваше веднага да си закупя необходимите атрибути, за да практикувам този воден спорт. За щастие, открих отворен магазин, откъдето се снабдих с шапка /текстилна, 20 лева бройката/.
Очила нямаше, затова взех назаем от приятеля ми Сашо, който между другото е споменат с благодарност в новия албум на Каризма и по тази причина три дни не спа от вълнение и радост, излезе му пъпка на брадичката и отслабна с два килограма и триста грама.
Така, снабдена с всичко необходимо, включително и джапанки с цветовете на дъгата, цъфвам в басейна /в сградата му/, където ме чакат усмихнати следните индивиди: лелка с престилка, треньор на средна възраст и неидентифициран мъжки персонаж.
Добър ден, викам, аз тука да плувам идвам и моментално се усещам, че постулатът ми е леко налудничав, тъй като очевидно не съм там, за да извършвам геодезични замервания или да садя картофи. Казвам, че искам карта, щото аз възнамерявам отсега нататък всеки ден от годината да плувам и няма шест-пет.
Треньорът ме гледа, пита ме дали съм ученичка, а аз за малко да срутя закачалката с багажа на останалите спортуващи. Е, викам, чак ученичка не съм. Тогава значи си студентка, отсича мъдро той и не ми оставя време да оспоря и това невярно предположение.
По тази причина картата ще ти струва само десет лева, подхвърля той /закачалката пак тръгна да пада и треньорът започва да ме гледа с леко подозрение/. Ама ти можеш ли да плуваш? Викам, да, аз само на твърда земя съм малко нестабилна, иначе във водата съм змей.
Е, добре, казва той, казва ми „приятно плуване“ и ми пожелава да не се удавя, което е прекрасно за изпроводяк, при положение, че не съм стъпвала в басейн от близо едно десетилетие. Аз правя и изкуствено дишане, добавя човекът, с което съвсем се успокоявам и даже се изкушавам да си вържа тежести на кръста, за да го изпробвам.
В съблекалнята ме лъхва миризмата на хлор и жега, ама ми става приятно. Хората, които обичат да плуват, ще ме разберат. Малки момиченца и момченца /не съм педофил!!!/ се събличат под зорките погледи на майките си и създават леко пасторална гледка. Разхвърлям се щастливо, връчвам на лелята багажа и нахлувам в помещението със самия басейн. Дели ме само една крачка от водата...
Обаче трябва да си инсталирам цайсите, щото иначе очните ябълки ще ми се напълнят с хлор и гъбички.
Честно казано, не очаквах борбата да е толкова жестока – след десетминутен спаринг успях да ги наглася така, че хем шапката да ми покрива почти цялата коса, хем очилата да са ми на очите. Приличах на генномодифициран жълъд с презерватив на главата, обаче не ми пукаше.
В този момент осъзнавам, че не виждам. Нищо. Свалям хардуера, който инсталирах с толкова зор, и го разглеждам отблизо. Очилата се оказват омазани с нещо средно между мазут и люлинска кал. Почвам да се чудя моят приятел къде плува и въобще прави ли го, когато казва, че отива на плуване.
Връщане назад обаче няма, затова нахлузвам обратно приспособлението и чрез опипване с ръце най-накрая влизам във водата.
В първия коридор съзирам мътно някакви маломерни обекти, които се оказват малките момиченца и момченца от съблекалнята. Горе над тях, на твърда земя, се разхождаше някакъв изверг и ги ръчкаше с един триметров прът. Изнасям се набързо, щото както и не виждам, положението става лошо и ако някой ме ръчне в гръбнака с кол, ще му извадя очите.
След това вече нямаше кой знае какви събития, с изключение на един юнак, който плуваше като презокеански лайнер и създаваше такава приливна вълна, че се заплитах в разделителите на коридорите.
Като премахнем това временно и дребно неудобство, се оказа, че плуването е един прекрасен спорт, който бе несправедливо забравен от мен толкова дълго време. Сега съм си обещала да поря водата възможно най-редовно и ви препоръчвам и вие да го правите.
Само не взимайте назаем очила от Сашо. Ако трябва, плувайте с маската, с която дядо ви навремето е кръстосвал бургаското крайбрежие. Ако много искате, предполагам, че ще ви пуснат и с шнорхел. Виж, за кофички и гребло не смея да предполагам. Но ако много ви влече – пробвайте. И после ми споделете как е минало – ако са ви пуснали, ще си занеса и аз.