Средновековна перачка

Една приятелка на сестра ми твърдеше, че когато изляза от банята с кърпа на главата, приличам на „перачка от средновековието“.

Ако знаех, че това определение ще се превърне в нещо като зла поличба, едва ли щях да се заливам от смях тогава - преди осем години.

Защото сега, точно днес, всяка средновековна перачка щеше да ми завиди за устрема, с който перях дрешка след дрешка! От къде се взеха, боже мой, не разбрах! А уж нямам дрехи.

И когато с отработен пепеляшкин жест отметнах кичур коса от мокрото си чело, се погледнах в огледалото и си казах "Мила моя, ти СИ перачка от средновековието".

Сред облаци топла пара и ароматен прах за пране, установих, че нямам къде да метна всичкото пране, дето го изпрах.

И точно това ме различава от перачките от Средновековието.

Защото те са имали едни дъъъълги въженца, опънати над калта и кокошките, на които да метнат блестящото от чистота пране.

Аз и кокошки и кал си нямам, да не решите, нали, че живеем в средновековна колиба без простор (или простир?).

Но това, което истински ми липсваше е, че нямаше с кого да се скарам докато перях.

Един истински женски спор, с много истерични крясъци, обиди и пръскане с вода. Да крещим, да нареждаме и да се обиждаме подобаващо.

Ей на това му казвам аз "антистрес терапия".