Босата Маха*

Всеки сезон – едно и също. Нямам обувки, търся си нови. В началото на пролетта насмалко не ме вкараха в лечебно заведение, защото изпаднах в състояние близо до кататонията от отчаяние, че няма обувки като за мен. Кататонията е вид шизофрения, при която болният стои абсолютно неподвижно, не говори и не възприема околния свят.

Тъкмо се порадвах на пролетните си обувки, когато лятото се изтресе в София още в началото на май и ме принуди да извадя миналогодишните си чехли по спешност.

Трескавото търсене на нови чехли започна още в събота, проточи се в неделя, а в понеделник сутринта се заклех, че ще си купя чехли на всяка цена същата вечер.

След поредния магазин, в който не си харесах нищо, излязох повече от отчаяна. Викам си – е пък ще ходя боса, ако трябва!

Направих още две крачки и..... полетях напред.

Носът ми застрашително приближаваше плочките, но с няколко странни и отривисти и решителни движения успях да се задържа на двата си крака.

Пу пу, изкарах си акъла.

Усмихнах си се, защото обичам да пия онова нещо, което те кара да се радваш на чуждото и на собственото си нещастие и продължих.

По-точно – опитах се да продължа, защото левият ми чехъл остана няколко крачки зад мен. Върнах се да го питам как е и дали няма намерение да се прибере с мен вкъщи, заедно с другарчето си вдясно.

Той стоеше раздран, изкормен и абсолютно бездиханен на сред тротоара и не даваше признаци за живот.

Вдигнах го с треперещи ръце, опитах се да го съживя, да позакрепя излезлия пълнеж, но безуспешно.

Първоначалната ми печал бързо се смени с гняв и ярост. „Как не те е срам, предател такъв, да ме оставиш на средата на нищото?! Знаеш ли колко далече сме от вкъщи, ти, произведено в някой тихоокeански кораб сламено чехълче“, редях аз на ум, влачейки го унило към първото възможно място за сядане.

Нямаше спасение за чехъла. Той просто ме изостави непоправимо, невъзвратимо, дефинитивно и категорично.

Погледнах дясното си чехълче. Изглеждаше абсолютно безполезно.

Със скоростта на светлината обмислих всички варианти – частен хеликоптер нямам, връзки със специалния спасителен отряд – също нямам.

Самолет нямаше как да намеря след работно време, ангелските крилца ги бях оставила на химическо чистене, а такси не се виждаше на хоризонта.

Събух останалия ми един здрав чехъл, хванах ги в ръка и застъпвах като нестинарка по топлите плочи на бул. „Дондуков“.

Хм, не е толкова лошо. Топло е, а прахолякът от улицата има далечна прилика с пясъка на къмпинг Веселие.

След още няколко крачки вече стъпвах съвсем уверено. Като древна пра-българка из степите около шатрата, като малък хобит, който трябва да спаси света.

Трябва да ви кажа, че по асфалт се ходи най-кофти. Боцка и в петите се набиват малки асфалтови парченца.

Най-сетне стъпих на жълтите павета. Вдигнах поглед и какво да видя – огромна опашка към Александър Невски, хората чакат да се помолят на трите чудодейни икони.

Ей го тука чудото, викам си. 25-годишна върви боса през целината, пардон, през площада.

Почувствах се като холивуд стар! Всички погледи се впериха в мен, а съжалението в погледите на бабите в стил „Горкичкото, как ходи босо“ щеше направо да ме удави.

Спрях да си навия крачолите на панталона, че ми се пречкаха в краката и имаше голяма опасност да стана и боса ,и саката. Полицаите ми се радваха от цялото си сърце, но никой не ми предложи да ме закара с патрулката до къщи, щеше да е чудесно.

Целта ми беше улица „Шишман“, която този път ми изглеждаше като рая на земята, оазиса в пустинята и вечния живот едновременно.

Петите вече ме наболяваха. Твърди са тия плочки, да му се не види.

Само да не срещна някой познат. Раздрани чехли в ръка и сиво-черен цвят на краката – идилия.

Някъде към паметника на Цар Освободител вече изобщо не ми пукаше.

Ходенето бос е много полезно. Стимулират се всички нервни окончания на кракaта, подобрява се кръвообращението, подобрява се.... абе не ми пука какво се подобрява!

Боли ме вече всичко, всичко. Исках сам да седна и да си почина. После да обуя най-мекичките и удобни обувки и да забравя за цялата гадост, полепнала по краката ми.

Силуетът на магазина вече се очертаваше в далечината. Още няколко метра само... Госпожо, не ме настъпвайте, моля, не виждате ли, че съм боса!

Добрах се със сетни сили. Зърнах ги още от вратата. Черни, с цветенца, ниски и най-вече здрави.

„Може ли да ги премеря“, пророних аз едвам едвам. „Може“, казва тя. „Все едно пък имаш право да избираш“, прочетох в очите й.

Срам не срам намъкнах прашните си и морни крака в новите чехли. Станаха ми. Бяха мекички и удобни. Мислех, че сънувам.

Платих и излязох от магазина нахилена като кайсия.

Последното, което помня преди да потъна в дълбок сън, беше как натопявам крачета в смес от вода, препарат за чинии, шампоан и препарат против бълхите на съседското куче.

*Босата Маха - по подобие на картината "Голата Маха" на Гойа. "Маха" са се наричали жените от не много високите слоеве в мадридското общество през 18 век. Въпреки произхода си, те са били много елегантни, страшно интелигентни и добре възпитани. "Махите" са слабост на Гойа, като двете му най-известни картини са "Голата Маха" и "Облечената Маха".

Още от мен