Психическият тормоз и plus size размерите

Модната индустрия със сигурност е нещо повече от дизайнери, създаващи дрехи и слаби жени, които се разхождат по модния подиум с тях.

Това е една своеобразна сцена, която показва най-доброто от най-доброто, често замъгляващо реалността.

Да оставим дрехите и креативността на дизайнерите настрана и да се съсредоточим върху жените.

В средата на 90-те години се наложи една визия, по-популярна като „heroin chic. Тя се характеризира със светла кожа, тъмни кръгове под очите, червено червило и силно изразена ъглова костна структура. Идолът на тази визия беше Кейт Мос.

През 1996 година излезе статия в „Los Angeles Times“, в която се твърди, че тази визия, която модната индустрия лансира е „нихилистично виждане за красота“.

Развихриха се огромни скандали за отговорността на модата и идолите, които тя налага. Извадиха се на показ случаи на анорексия при жени, чиято фикс идея е да приличат на красавиците от модния подиум. В следствие на това индустрията започна да променя постепенно изискванията за жените, които допуска по модните подиуми и се стигна до друга мода – тази на спортните извивки.

Значително по-пищните дами се разхождаха с перфектно оформени плочки на корема и стегнати мускули по краката и ръцете.

Сега стигнахме един друг етап – plus size. Идеята, че всяка една жена на света, без значение от своите размери, трябва да се чувства красива, желана и да има избор.

Ключовата дума тук е избор. Избор да можеш да си купиш точно тази червена рокля, която няма твоя размер. Избор от кройки и цветове в такова количество, в което се намират и най-разпространените номерации.

Проблемът с налагането на един стереотип, възприеман като „нормален“, носи със себе си огромни последици. Последици, от които страдат най-вече хората, които не могат да влязат според нечии представи в категорията „нормален“.

И тук се засяга една по-сериозна тема – нарушаването на човешкото право. Човешкото право в смисъла, в който всеки трябва да живее свободно и преди всичко спокойно. Защото в цял свят подигравките, присмиването и психическият тормоз на база физически данни, не е общоприета норма.

Защото генерализирането, че всичко, което не влиза в нечии таг „нормално“, е ненормално, отдавна е изблик на комплекс. Комплекс, че единственото, с което можем да победим друг човек, е физическо качество, дошло или под формата на ген, или под формата на метаболизъм. И имаме многобройни примери за това.

Преди време влогърката Никол Арбър създаде видео, в което коментираше именно plus size и жени с килограми, които са над „нормалното“. Основният извод на Арбър бе, че всеки, който има проблем с килограмите, има проблем с лакомията и трябва да ограничи храната.

В отговор на нейната позиция, Уитни Уей Тор застана пред камера, за да обясни, че „когато видите пълен човек, невинаги знаете дали това е в следствие на медицинско състояние, от което са качили килограми“.

В прожекторите на голямата модна сцена застана Ашли Греъм – един от супермоделите plus size, която доказа, че килограмите са просто цифри, от които нищо не зависи. Защото това не е промотиране на нездравословно състояние, а борба да докажеш, че човекът не може да бъде поставен в стереотипи, нито се определя само и единствено от своето тяло. Защото това е въпрос за равенство и уважение на човешките качества и умения.