Този свят се срива заради моите и вашите лъжи

Мечтаем си за промяна. Нещо хубаво най-сетне да се случи. Може би някой вълшебник да изскочи от етера и да оправи кашата, която ние хората забъркахме. Но той не идва. Дори не дава знак, че се е запътил към нас.

Доброто изглежда няма да възтържествува в тази приказка. Защо ли?

Защото ние не искаме. Привързали сме се към лошото, както понякога жертвата харесва своя похитител. Харесва ни да бъдем в света на узаконената анархия, харесва ни да бъдем такива, каквито сме. Похитени от зло.

Човекът не се е променил особено за последните векове. Той си е все така агресивен, лъжлив. Невярващ нито в добродетелите на морала, нито в тези на религията. „Разумното“ същество на 21 век е като един непораснал тийнейджър, който се лута между Ин и Ян, ставайки тихомълком част от черната половина. Понякога го заявява, друг път с мълчанието си става съучастник.

За това мое смело генерализиране не са необходими социологически проучвания или емпирични данни. Фактите бълват от новините и социалните мрежи, от улиците и кафенетата. От картата на нашия свят извира омраза.

А междувременно, докато мразим, ние категорично заявяваме желанието си, че искаме нещо приказно да се случи, че да стане хубаво. Как?

Омразата е завладяла сърцата ни. Ненавиждаме шефове, пък те подчинените си, отвращаваме се от политиците си, а те от гражданите си. Мразим поповете, те миряните, псуваме търговците, те пък купувачите си. Защото в дъното на този така отрицателен световен феномен седи едно невъобразимо по мащабите си разочарование. Всички се излъгахме едни други. Започваме да губим идеята за по-добрия свят. Нямаме си доверие заради порочните кръгове, които сами създадохме.

Ето например производителите създадоха салами без месо, сирена без мляко. Търговците на свой ред излъгаха, че продават истинска храна, а потребителят се направи на луд.

Учениците излъгаха, че учат и си останаха глупави, защото и учителите се направиха, че проверяват тестовете им. Пуснаха ги със среден (3), предадоха „приемливи“ отчети на ръководителите си. Някак и тук положението бе закърпено.

Политиците за не знам кой път обещаха промяната, а ние се направихме, че вярваме. Реформите им опипаха саждите в замърсения въздух, вместо да нанижат филтър на мръсния бюрократичен комин.

Аз излъгах, ти излъга, той и тя също излъгаха. Ние излъгахме. Не се упражнявам да спрягам глаголи, това е част от реалността. Можем да наблюдаваме последиците като странични наблюдатели. Те са в новините всеки ден: катастрофи, скандали, корупция, измами, кражби, грозотии... Въпросът е дали сме зрители или ръководители на собствения си живот? Защото лъжейки един, лъжем най-много себе си. А промяната няма нужда от поредния измамник. Тя отчаяно търси своите искрени приятели. Иначе пак ще си я чакаме...

Александър Градинаров