Абсолютната свобода – нереалната мечта на човешкия разум

Открай време човекът се интересува предимно от личното си щастие. Той търси рецепти за него и се опитва да го реализира. Всеки си има своя теория по въпроса как се живее с усмивка и покой в сърцето.

Някои възприемат идеите на религиите, други черпят вдъхновение за живота от полето на философията. В основата на всички теории обаче стои мечтата за пълна свобода. Това натоварено с желания и надежди словосъчетание, което някак никога не успява да илюстрира мислите и желанията ни.

„Човекът се ражда свободен, а навсякъде е в окови“ – Жан-Жак Русо

Целенасочената мисъл за същността на свободата е малко размита. Имаме навика да ѝ приписваме толкова много качества, че сме я претоварили като ТИР с лого „Желания“. Стигнали сме до извода, че онова, което ни прави по-малко зависими, ни прави абсолютно свободни. Дали?

Ето, за да се чувстваме по-независими си купуваме лични автомобили. Те не могат да ни заведат навсякъде, но поне ни карат да се усещаме самостоятелни. Егото ни отново е начесано. Голямото Аз е щастливо, защото може да прави (почти) каквото си иска.

Всъщност, извън политическия характер на социалната свобода, реално изглежда, че ние възприемаме самата свобода като качество на идеалния свят, в който ни се иска да живеем. Онзи, в който разполагаме със средства, любов, време и щастие. Онзи свят, за съжаление, не съществува. Той е изграден от нашите намерения, стремежи и очаквания. Ала свободата си има адекватни измерения. Появява се разликата между това какво е, и това какво бихме искали да бъде. Следва голямото разочарование...

Все си мислим, че материята ще ни направи приказно ухилени и независими. Някакви си там богатства, злато и купища с активи. Но може би, за да сме добри играчи в тази съдбовна игра на свободи, трябва да играем по едни други правила.

Светът ни е изграден на база сблъсъци и взаимноизключващи се понятия: добро и зло, правилно и грешно, свобода и зависимост. Според Буда нищо изобщо не е замърсено и изобщо нищо не е чисто. Това са все отношения на ума. Ако изключим съществуването на свободата и зависимостта, то ще живеем в това, което е – обективната действителност. Само така можем да разберем какво ни липсва и какво ѝ липсва на тази реалност. Но това разбиране за света няма да ни направи по-свободни. То ни освобождава от излишното – капризните етикети на ежедневието.

В реалността човекът по презумпция е зависим. Трябва му въздух, вода, светлина – дадености... Обективно погледнато за неговото оцеляване са необходими ежедневни усилия. Свободата му и в миналото, и в настоящето си се измерва по един и същи начин. Личната автономия е равна на това, доколко са задоволени неговите нужди и потребности. Отърваването от мислите, свързани с „Какво имам?“ и „Какво нямам?“, би могло да реши безумните проблеми на всеобщата суета, в която се намираме. Суета на свобода.

Александър Градинаров