Хорце vs фитнес

Или какво става, когато решиш да замениш фитнеса с народни танци

Заглавието може да бъде и "Как се уча да играя народни танци". Всъщност като невръстна ученичка съм играла няколко години в Ансамбъла на училището, та не съм съвсем “на Вие” с народните танци.

Само че онези нямаха нищо общо с това, което се играе масово по сватби или кръчми. Там все някакви осморки заучавахме, все нещо се разминавахме артистично и всеки сам играеше, не сме се хващали за кунките (ръцете, де) и по тази причина когато започнат някъде хора да свирят аз обикновено съм “пас”. Или се хващам на нещо по- елементарно, че знам една-две стъпки.

Обаче забелязах, че някаква мода е навлязла напоследък и хората все хора и ръченици свирят, та реших да взема мерки.

Бях и на един юбилеен рожден ден, много народ, много нещо и пак до хорАта опряхме. Там много дейно се включих, на по-лесничките и се носих във вихъра на разни “Бели рози”, на другите не им помня заглавията.

Покрай тези преживелици като дочух една вечер във фитнеса, че започнали и народни танци в същата зала, проявих жив интерес. Срещнах се още същата вечер с една от организаторките и я питам приемат ли начинаещи, разказах и и училищната история да не мисли, че съм съвсем зян в тая област и тя каза: “Ами да, всички са добре дошли!”

Така че следващата седмица се озовавам аз на явката във фитнес залата. Едно момче младо се оказа хореографчето. Правим за разгрявка разни па-та (стъпки). Дотук добре.

После пуска музиката “И това помните ли го?” Показва някакви стъпки. Бая сложни ми се видяха. Айде сега за ръчички и на хорцето. Хванах се аз и вече стана страшно. Обърках хорцето, както се полага. “Да помагам ли?” – пита момчето. Абе и да помагаш, и да не помагаш, все тая. Пълна трагедия. “Аз съм за пръв път” – викам, “Виждам” – отговаря ми той. То всички виждат – мисля си аз.

Почва като частна ученичка да ме обучава, докато останалите се шматкат безцелно наоколо. “Основната стъпка е” – показва ми той Дайчовото. Поне това го знам и давам всичко от себе си.“А, знаете го, добре.”

Приключихме с обучението набързо. Да де, ама не опира само до основната стъпка, той включил разни други фитки и финтове в хореографията, интересно да става. Старая се колкото мога, но ми идва в повече.

В един момент забелязвам, че фитнес маниаците в залата са забравили да тренират, скупчили са се като жива картина и гледат зашеметени с отворена уста. “Какво зяпате, бе ?!?” – извиквам аз, уж през смях, но не ми беше много смешно точно в този момент. “Живата” картина тутакси се разпадна, почнаха нещо да си се занимават и да поглеждат крадешком.

След ред други издънки, почва Дунавското, аз пак съм на хорцето и нацелвам стъпката съвсем случайно. Веднъж нацелила я обаче нямам грешка. Поуспокои се момчето “Ааа, това го знаете”. “Не, сега го научих” – ми иде да му кажа, но пък нека си мисли, че поне едно хоро знам.

Обаче то много дълго и понеже аз много ентусиазирано го давах поради първото ми “включване”, в един момент не мога дъх да си поема и вече си мисля, че ще ме тресне някой инфаркт. Пускам се от хорото и присядам на една лежанка. В главата ми само една мисъл “Вода, водааааа…”, но нямам сили да се вдигна. Като ми се поуспокои пулса, с къдрава крачка се отправям към водата. Бях с розова блуза и гледам в огледалото, че в лицето съм го докарала също до розово и то бая интензивно.

Докато се върна пропуснах няколко танца и даже се чудех дали изобщо да не приключа с танцувалната дейност за вечерта. Но аз не се предавам толкова лесно и “Горе главата! Стискай зъби и пак на танците!”

Нещата стават все по-трудни. Даже едно маце от фитнеса каза “ Ама последния танц много сложен.”

”Всички са сложни като не ги знаеш” – компетентно се намесвам аз.”Аз повечето ги знам” – репликира ме мацето. Да де, ама аз не ги знам – викам си. Почваме тракийска ръченица, пак няколко осморки, сега да ги навържем и стана тя каквато стана.

Не се хващам на хорцето, упражнявам стъпките поединично, че на съседката ми отдясно веднъж доста грубо и влезнах с “бутонките”. За мое оправдание ще кажа, че не бях и подходящо обута – с кецовете, с които ходя на фитнес. Доста са груби за нежна материя като народните танци.

Има там едни пристъпвания, дето с кецове не се получават, поне при мен. Който си ги умее може и с галоши да ги танцува сигурно, но моят случай е друг. А и другият момент- колегите танцьори се оказа, че ги усъвършенстват танците вече трета година. И те били като мен в началото, успокоява ме момчето. Нищо чудно, че не успях с летящ старт да вляза в групата.

И изведнъж “Еврика!” – взех, че се вписах в тракийската ръченица. Как стана не ми е ясно. Хореографчето гледа невярващо, явно съвсем ме е бил отписал като безнадежден случай.

Даже на фитнес маниаците вече не им е интересно. Още едно хорце и приключихме. Отивам да се мия, че направо се бях разляла. После, връщайки се в залата, гледам момчето си седи кротко и го питам “Струва ми се, че имах проблясък на предпоследния танц?” “Да” – потвърждава той. “Като за пръв път си екстра.”

Направо като мехлем ми дойдоха тези думи на изтерзаната душа.

Между другото фитнесът ряпа да яде пред народните танци. Натоварването при танците е много по-голямо, ни велоергометъра, ни степера могат да се мерят с едно енергично хорце. Опитайте!