На война с вътрешния ни критик!

„Колко ужасно изглеждам“, „толкова съм глупав, никога няма да разбера това“, „аз не заслужавам хубав живот“... Няма да се намери и един човек, който да не се е обръщал към себе си с подобни упреци. Тъй като от тях няма никаква полза, нека да опитаме да се отнесем към себе си по-доброжелателно и конструктивно.

Натрапчивият вътрешен глас ви води до отчаяние, съобщавайки ви нещо скверно за вас самите

Има две новини. Хубавата е, че не сте сами – вътрешният критик живее във всеки от нас. Лошата е, че е невъзможно да се избавим от него. Всъщност има и трета новина и тя е хубава – на този критик, поне понякога, можем да затворим устата.

В това поне е убеден психологът и арттерапевт Лучия Капачионе, един от най-цитираните автори през последните години. Особено що се отнася до битката ѝ с вътрешния критик. Вижте нейната тактика.

Как не те е срам?

Всичко, както можем да се досетим, започва от ранното детство. Представете си, че детето с неловко движение бута чашата с мляко, случайно чупи скъпата играчка или любимата ваза на родителите си и т. н., и т. н. – списъкът може да бъде безкраен и всеки от нас може да бъде виновен. Какво следва по-нататък? В най-добрия случай – съкрушена родителска въздишка, в лошия – гневен писък и репликите: „Как може да си толкова непохватен!“, „Ще бъдеш наказан!“ и неизбежното: „Как не те е срам?!“. И, да, ние се срамуваме, много се срамуваме. Мъчително преживяваме, че с нас нещо не е наред, че ние сме лоши, непълноценни. Разбира се, че родителите ни не искат да вселят в нас като зъл демон това чувство, но резултатът е ясен. И много скоро във всяка неприятна ситуация ние неизбежно чуваме тези думи.

С една разлика – произнесени са от първо лице: „Колко се срамувам“, „колко лошо постъпвам“... Така в нас се вселява вътрешният критик. При това се настанява в дълбините на съзнанието. Лучия Капичионе го сравнява с компютърна програма, която се установява в нашия мозък на нивото на невронните връзки. И непрестанно възпроизвежда едно и също действие – ругае ни, без да спира. Вътрешният критик не е безобиден, а изключително опасен. Занижена самооценка, ступор вместо кариерен ръст и невъзможност да излезеш от вредящите отношения (по-добра кариера и по-добри отношения ние не заслужаваме – тържествено ни съобщава вътрешният критик). Това води до понижаване на творческите способности, а в много случаи – още и до формиране на склонност към зависимост и друг тип саморазрушително поведение – това далеч не е пълният списък на пакостливия вътрешен критик.

И не си струва да се залъгваме с празни надежди, казвайки си, че конструктивната критика винаги е полезна. Да назовем нещата с истинските им имена, е признак на сила на характера и честност. Не, не е така. Няма никаква полза от вътрешния критик, уверена е Капачионе. Целият негов смисъл се състои в това да ни удържа в рамките на обичайния минимум от действия, в тесните граници, да не ни дава възможност да изпробваме силите си в нещо ново и непознато.

Иначе ние ще грешим, няма да се справим? Ще бутнем чашата с мляко и ще счупим вазата? Не е изключено, разбира се. Но без това няма как да се развиваме като личности. И по-лошото – това е защитен механизъм, създаден да обезпечи нашата безопасност, но на практика води до противоположен резултат. Много често ние не напускаме работата, която погубва нашия талант, или не късаме с отношения, в които ни унижават, по съвета на този толкова загрижен критик. По този начин си нанасяме повече вреда, отколкото биха нанесли десетки грешки по пътя напред.

Лучия Капачионе предлага просто упражнение, което при редовно повтаряне ще позволи да поставите вътрешния критик на място и да се отървете от неговата власт.

Ето и петте крачки, които то включва.

1. Вземете лист и химикалка. Ако пък си водите дневник, можете да използвате и него.

2. Напишете всички упреци и обвинения, които изслушвате от вътрешния си критик. Направете го във второ лице: „ти си глупав (глупава), дебел (дебела), никога нищо не си постигнал в живота си със собствени усилия“ и т. н.

3. Сложете листа пред себе си и внимателно прочетете всички обвинения, наблюдавайки за реакциите, които предизвикват у вас, до чисто физическите усещания.

4. Сега вземете химикалката в другата си „неработеща“ ръка – лява или дясна, и напишете отговор на всяко обвинение. Все едно в тези думи, които бихте избрали, чувате критика от страничен човек. Разбира се, ще ви бъде много трудно да пишете, ще ви трябва и време, но не се отказвайте. Не мислете за почерка, граматиката и пунктуацията, просто пишете.

5. Приключвайки с тази нелека задача, отново сложете листа пред себе си и прочетете отговорите, но на глас.

Капачионе е категорична, че това упражнение е изключително ефективно. Написаните отговори на „неработещата“ ръка създават нови невронни връзки, отслабвайки старите, отговарящи за програмата на вътрешния критик. По този начин го карат да замълчи. Не завинаги, разбира се, предупреждава психологът. Програмата на вътрешния критик е толкова вкоренена в съзнанието ни, че много трудно може да бъде изтрита напълно. Изпълнението на това упражнение ще позволи да повишите самооценката си и да придобиете способност да вземате важни, съдбоносни решения. А когато вътрешният критик отново започне да надига глава, отново се въоръжете с лист и химикалка. Никога не спирайте войната и не сключвайте примирие с лукавия вътрешен критик.

Галина Чолакова