Връзките, грешките, прегръдките

За усложняването на простите неща, за липсата на логика понякога, за една прегръдка

Никога не съм разбирала отношенията между мъжете и жените. И не защото ако съм искала не съм можела да ги разбера или поне да опитам да ги проумея, а просто защото като твърде асоциален тип никога не са ме интересували.

Не знам как изпаднах и аз в ситуацията думата "връзка" да ме плаши неистово. Просто някакъв рефлекс се включва в мен и ми идва да бягам, ама много бързо да бягам, така бързо, че направо да изчезна.

И не е че много са ме наранявали. Обичайните пуберски истории, първата велика нещастна любов, няколко вятърничави връзки, в които не знаех защо боже мой се забърквам, после съпружеството, не лишено от обич, но все пак допускащо и трезвия разум и съответно основаващо се на разбирането, че всеки си е отделна личност и моят живот си е мой, а чуждия е общ (шегичка, де) и че като личност всеки има право на лично пространство, приятели, време за почивка и каквото още иска и това, което аз дължа на другия е да зачитам това му право, и съответно се надявам и моето право да зачитат.

Работата е там, че ако преди съм направила грешката да си загубя ума по някой, да дишам заради някой, да построя целия си живот около някой, да го обичам повече от себе си, то ...сега няма как да стане.

Неизбежно е, става с възрастта, мисля. Дори другото не мога да нарека грешка. Просто необходимия минимален жизнен опит.

Като дърво от първа класа винаги съм била на първия ред в публиката и безпристрастно съм наблюдавала какво се случва на сцената, където са се играли връзките. Герои са били мои познати, приятели... врагове нямам, ако имаше и тях щях да ги гледам, такова шоу не е за изпускане.

Чудела съм им се на акъла, или по-скоро на липсата на такъв, какви детински глупости вършат и как са пратили мозъка си в командировка за дълго време, ако допуснем, че въобще са го имали.

Смяла съм се. Утешавала съм ги. Давала съм трезви и безпристрастни съвети, в които водеща роля е имал разума, а не онова между краката, или сърцето, или каквото там дойде.

Мълчала съм и съм им гледала сеира. Това най-често съм правила всъщност, защото ...ами защото човек помъдрява и разбира, че не може да помогне на някой, който сам не иска да си помогне.

Да кажем, че е имало и едно време, когато съм вярвала в някакви свръх ценности, употребявала съм думите срам, позор, безнравственост и т.н. доста често, от правото на моята куличка, която е била чиста и неопетнена, но всъщност ..нямаща право да съди никой. Това отдавна съм го разбрала.

По дяволите, и днес не ме интересуват законите на привличането, развличането, омотаването, раздялата, любовта, и каквото още там може да има между един мъж и жена.

В 99.9% от случаите възприемам мъжете като безполови, а за тоя 0,01% не си заслужава да си правя труда да разбирам нещо, което е неразбираемо и се крепи на някакви прозрачни нишки, един ден ги виждаш, другия ден ги няма, чувства, това са те.

Дори и да предположа, че съм разбрала - при едни е едно, при други друго. Ходи пак да разбираш. Не искам.

Искам да бъда себе си. Когато обичам да не се страхувам да го показвам, когато ми се плаче да не се страхувам да заплача, когато съм ядосана да не съм предпазлива и да сдържам гнева си, когато съм нетърпелива да не си налагам търпение. Искам когато се забърквам в някакви отношения, да изключа проклетия си мозък, който оплесква всичко.

Защото, видите ли, не е логично. Искам да спра да търся тая логика, да се оставя само на чувствата. Искам да не водя сериозни разговори.

Не знам какви са законите. На отношенията. При връзките. И все още не мисля, че ми трябва да ги знам.

В момента съм много изнервена. Грешка - напоследък съм много изнервена.

И това донякъде е от тоталната липса на разбиране на точно тия отношения при връзките.

Искам да оставя нещата просто да се случват, ако ще се случват, дори това си мисля, че правя - оставям ги да се случват, но ...ми е тъпо, че не съм детето, което някога съм била, когато съм имала доверие на всеки и всичко.

Мога да мълча с години и нищо да не казвам, мога да обърна гръб и да не поглеждам назад, да не търся отговори на въпроси около въпросното случване, или разминаване, мога да продължавам да се правя, че не ми пука какво се случва, дали се случва, как се случва, мога и да продължавам да се инатя на всички теми на които си се инатя, мога ....какво още мога..?

Мога да и да забравя, мога да се оставя на проклетата си интуиция и да спра да и противореча и да се опитвам винаги да я оборя, защото съм пълно куку да се осланям на някакви неща, които само аз виждам, а и дори да съществуват мога да се лъжа и да не ги тълкувам правилно....Някой нещо разбра ли?

Само аз си знам какво искам да кажа, което е добре..

Обаче... единственото, което искам е да лежа в прегръдките ти, и там да изчезнат всичките ми логики, всичките ми страхове, всичките ми въпроси и не казани неща. И ми писна от всичко останало.

Още блогове