Всичко ще е наред

Сядаш, но не ти се седи, разхождаш се, но не ти се върви, чешеш се, а нищо не те сърби... телефонът ти не спира да звъни, ти не го вдигаш.

„Нямам какво да им кажа в момента, нямам информация, а и не ми се говори с никой”... плаче ти се и ти самият не знаеш защо, краката ти започват леко да треперят, но не е студено... потиш се, ръцете ти са влажни, имаш чувството, че сърцето ти се чува в целия коридор, но нямаш контрол над него.

В този момент нямаш контрол над нищо, знаеш какво те очаква, но не смееш да мислиш за него до момента, до който не ти кажат, че всичко е наред... по принцип не си суеверен, но днес по скоро си...

„Всичко ще е наред”, повтаряш си тази фраза и започваш да си вярваш... продължаваш да си висиш там където не ти се виси... появяват се и други за висене, но не ги познаваш. Започват да те разпитват... защо по дяволите ти трябва да имаш информация?

Защото си тук преди тях ли или просто и те са не по-малко объркани от теб ... „Всичко ще е наред”, казваш им и на тях и те ти вярват.

Започваш да им разказваш твоята история и те още повече се успокояват, че всичко наистина ще бъде наред... всички вие сте тук с една и съща цел и очаквате едно и също нещо, те тяхното, а ти твоето ...

„Честито, имате момиче, ела да го видиш” ... не можеш да гледаш защото сълзите се стичат не само по лицето ти, а по цялото ти тяло.

„Няма такова щастие” ... първо виждаш героинята, току що дала живот, която не спира да се усмихва и да плаче...

„Всичко е наред” казваш ти фразата си и отиваш да видиш дъщеря си ... тук вече няма сила, способна да спре вълнението ти и няма достатъчно думи, с които да го опишеш... тя е напълно спокойна, за разлика от родителите си, знае защо е тук и те гледа, усмихва ти се, а ти не спираш да й говориш... имаш чувството обаче, че тя вече знае всичко това „всичко ще е наред”, дали това не са нейните думи... снимаш я и продължаваш да говориш, а тя продължава да те гледа и да те разбира. Божествена е!

Отиваш при приятелката си, която със сигурност се вълнува повече от теб. „Как е, видя ли я, красива е нали, всичко наред ли е ...” тя има толкова много въпроси, а ти имаш един отговор за нея „всичко е наред” ... разказваш й, казваш й че сте си комуникирали и тя се успокоява...

Поздравяваш я за геройството и я целуваш... „сега трябва да си починеш и да събираш сили”, казваш тези думи без да знаеш значението им, как се почива след раждане, какви сили и от къде ги събираш... но ти сега трябва да си уверен, няма ги сълзите, няма го треперенето, няма я потта.

„Всичко ще е наред” повтаряш пак и успокояваш героинята... знаеш че тя трябва да е спокойна и да не се тормози с излишни неща в този момент, а от къде го знаеш това не е много сигурно ... благодариш на доктора, който разбира се е всичко друго, но не и развълнуван „Да, да... айде стига си висял тука остави я да си почива и ела утре” ... „Всичко ще е наред” са последните ти думи и тръгваш ...

Докато стигнеш до колата, успяваш да се обадиш на родителите и приятелите, споделяш им радостта.

„Всичко е наред” това повтаряш и всички са спокойни и най-вече ти ... сядаш зад волана, оставяш телефона и се разплакваш... така не си плакал никога, но и никога не си преживявал нещо такова... няма и помен от спокойствието, но то вече не ти е нужно, сваляш маската и се отдаваш на вълнението...

Хубаво ти е, емоциите се преливат една в друга и ти се усмихваш... вече си баща, лека полека започваш да го осъзнаваш и не спираш да си повтаряш „всичко ще е наред” ...