Цирк

И не само моят, хората около мен умират да се правят на емоционални акробати и треторазредни клоуни.

Малко преди Коледа желанието за карнавали и всякакви фиести се развихря до толкова, че ме карат да вземам участие и в чужди представления, не само в моите собствени.

Има реплики да се разучават, да се влиза в образ, то не е лесно.

Ама на никой не му е лесно.

Безразличният трябва да играе влюбен, нараненият трябва да се превърне в звездата на вечерта, самотният трябва се прави, че има ужасно много приятели, а тези, на които им се плаче, обезателно трябва да се смеят.

На никой не му харесва, но такива са ролите в цирка.

И на конете не им е приятно да се разхождат с безумните пера по главата в кръг по манежа, да ходят на два крака и да се качват по гърбовете си, но го правят.

Правят го, защото така са дресирани, защото повечето от тях не знаят, че може и да се тича свободно и да се пасе в разни зелени поляни.

Явно и хората са толкова добре дресирани и така чудесно изпълняват номерата си, че не могат и да допуснат, че има друг начин.

Влюбените да си говорят сладко-мили неща в очите, а не да си пускат тайни съобщения, играейки приятели, самотните да намерят най-накрая сили да се сприятелят, ядосаните да могат да си „попушат и попсуват“, както правеше Хък Фин на тавана на вдовицата Дъглас, а наранените да се възстановяват толкова време, колкото им е нужно.

Може всичко, стига хората да си спомнят, че има и друго, освен стереотипните дресирани движения.

Че животът може да не се случва в цирка, а в някоя красива градина с лалета, лехи с домати и Буена Виста за разкош.