Добри намерения?!

От: Martito.blog.bg

Мдаааа. Чували сте го това, че когато човек изгуби нещо, едва тогава съзнава високата му стойност. Та така стана и при мен. Без да искам. Съвсем искрено и чистосърдечно.

До момента не бях схващала колко скучно може да бъде на работа, когато колегите излязат в отпуск.

Работя си аз, ама не е същото. Липсват бе. Няма кой да изкоментира нещо, няма кого да погледнеш лошо, с кого да се посмееш, да се позаядеш, че и да се поскараш ей така - за спорта.

И колкото и преди това да съм им казвала кога най-после ще ми се махнат от главата за малко, да няма кой да ми се подхилква наляво-надясно, в един работен момент ща не ща си признах, че колегите ми са страхотни.

Съответно всичките ми лоши думички, с което щедро съм ги обсипвала наум, се изпариха аламинут, също както и помислите ми да ги ошамаря качествено и количествено при първа възможност (която иначе никога не идва, но не там е въпросът).

Глупавко е, ама ме налегна една носталгия по съвместния работен процес; фактът, че на моменти сме много остри камъчета, които не могат да смелят и грам брашно, съвсем избледня. (Пък и на кого ли му е притрябвало брашно като се замислиш).

И като резултат - най-тържествено си обещах, че занапред ще се държа мнооогооо по-добре с колегите...

И лошо няма, дори е перфектно. За тях, но не и за мен. Щото се явява малко момент на слабост. И будната ми иначе подозрителност заспива дълбок сън, изкривява реалността и обявява колегите ми за най-добрите същества на света, невъобразимо мили душици, ангелчета едва ли не. Което не е неистина, но... е, попреувеличена,... заради момента...

Сега обаче идеята ми не е да ви правя реклама на колегите си, а да ви дам безценен житейски урок. Не се оставяйте да задреме бдителността ви! Никога! Особено спрямо колегите!

Усетите ли този момент - веднага купувайте двойни кафета, колички и всякакви други съдържащи кофеин продукти и запазете за себе си, и най-вече наум, всичките си добри намерения. Защото ореолчета на колегите бляскат до първия телефонен разговор:

Как си, колежке? Как върви работата? Проблеми някакви има ли?

Мило нали? Даже много! Загриженост, която наистина затрогва. И какво мислите правя аз - впускам се в обяснения, в словосподеляне, в душевни излияния до следното особено грубо прекъсване:

- Офффф, да ти имам проблемите. Аз се смазах от мързел, тя за работа ще ми говори...

Последва, разбира се, ехидно кикотене, а у мен избуя неистовото желание да извия врата на колегата си, да го ошамаря и обеся едновременно, щото той не спира:

- Знаеш ли колко е хубаво да не си на работа, а? Ма то пък как да знаеш... На работа си, нали?...

Ангелче ли? Я пак да си помисля! Ама хубаво да си помисля!...

И нали Господ е щедър - колегата не е само един, не е едно и телефонното обаждане с демонстрация на суперзагриженост за моето добруване. Другата прелестна душица:

- Айде с нас на басейн! Искаш ли?

- Искам, ама... съм на работа... - все едно не знае!

- Ей вярно бе! Бях забравил!...

Не се и съмнявам. Смешничко му е на него. На следващия също:

- Имам една молба, колежке.

- Казвай. - все още у мен има надежди.

- Да ме събудиш в пет сутринта.

- Що? - недоумявам аз.

- Щото не искам да се успя.

Нееее, нищо добро няма да излезе от тоя разговор, ама...

- Що?

- Ще тръгваме към морето, пък ти така и така ще ставаш за работа - един час по-рано или по-късно - все тая ще ти е...

Ооооо, ама да, нищо не ми пречи даже. Що да го не събудя.

- Пък аз ти обещавам да ти се обаждам от там и да ти давам да слушаш морето...

Аха... Е, кажете ми, как да не се разтопиш при такава саможертва, а?... Мило до бяс! И затваряне на телефона!...

Та, да си дойдем на думата - не изглупявайте като мен, а се въоръжете с кафе, кола, шоколад, а добрите намерения,... за тях има време...