Чудовището анорексия

От: Totoni

Беше петък след края на дълга работна седмица. Мнооого дълга, с оглед на това, че беше първата работна седмица след безкрайните празници.

Седяхме в бара на по чаша вино и дърдорехме за всякакви неща. Все още беше тихо, виното приятно се разливаше в тялото ми, смеех се и говорех, говорех и се смеех...и изведнъж ме обзе непреодолимо желание да й кажа колко се гордея с нея. Гледах широката усмивка на лицето й и някак неусетно, отначало страхливо и сякаш стъпвайки по тънък лед, плахо допуснах страшните спомени в съзнанието си и в разговора ни.

- Толкова си хубава, когато се смееш!

Хванах ръката й и я погледнах в очите:

- Гордея се с теб!

Постепенно осъзнах, че е дошъл моментът, в който връщането към болезнените спомени не е страшно. Просто е някъде там, в миналото и може да служи само за урок по себепознание. С тежките последици, които тя щеше да носи до края на живота си, но и...

***

Беше горещ летен следобед. Не я бях виждала от почти година. Нямах търпение да я посрещна на летището. Исках да я прегърна и да й кажа, че вече всичко е наред, че сега е тук и всичко ще се оправи.

А всъщност бях толкова уплашена дали ще успея. Чувах я по телефона редовно и звучеше все по-тъжна, все по-нещастна, все по-изгубена...И със сърцето си знаех, че има нещо, което не ми казва. Някак знаех...

Познаваме се от деца. Най-добрата ми приятелка. Моята опора. Винаги тя е била силната. Винаги е била човекът, който успяваше да ме разсмее и в най-гадните моменти от живота ми. Не знам как го правеше.

Знаеше точно какво да каже, знаеше точно какво да направи, някак знаеше как да ме усмихне. През сълзи, през болка, през ужас...Успяваше да ме накара да усетя, че и това ще отмине.

Сигурно тази енергия, която даваше на мен толкова години, се изчерпваше. Не оставаше за нея. И когато започнаха да й се случват истински гадни неща, когато се наложи да се бори с живота си, да порасне рано, да поема отговорности, за които не беше готова, да преживява все по-тежки раздели, започна да се променя. Неизменното чувство за хумор бавно я напускаше, красивата усмивка все по-рядко изгряваше на лицето й, игривото пламъче в очите гаснеше, радостта я нямаше.

Тогава замина далеч от мен. Далеч от всички ни, за да живее с човека, когото обичаше от толкова години и с когото все не успяваха да срещнат истински съдбите си. Радвах се за нея, време беше да се намерят. Но не знаех, че така ще изгуби себе си.

Не знаех, че раздялата с близките, приятелите, навиците и всичко останало, дори и заради любовта, щеше да е капката, която щеше да прелее чашата...

А сега я чаках на изхода на „Пристигащи” – международни полети и не знаех дали се радвам...

Излизаха всякакви хора, а нея я нямаше. Не откъсвах очи от вратата и тогава...сърцето ми прескочи няколко удара. Краката ми се подкосиха и кръвта ми се смрази. Не можех да помръдна.

През вратата минаваше едно създание, което явно беше моята опора.

Но аз видях само страшната сянка на смъртта. Приятелката ми я нямаше. Имаше едно момиче, което ходеше приведено, сякаш все още се опитваше да се скрие от мен. Когато приближи, видях ръцете, които чаках да ме прегърнат силно.

Голите й ръце бяха картинка, която бях виждала само по снимките от концлагерите. На мястото на раменете стърчаха остри зловещи кокали, покрити с кожа, която прозираше. Тези ръце не можеше да ме прегърнат истински.

От краката, скрити под дългата пола се виждаха глезените, които сякаш щяха да се пречупят, докато ходи. Обувките й изглеждаха неестествено големи. Огромният куфар, който влачеше правеше картината още по-гротескна.

Тогава видях очите й. Красивите й някога очи, бяха хлътнали дълбоко в орбитите си, но бяха единственото, което беше останало от лицето й. Тъжни. Празни. Мъртви.

Виждах материализиран най-големия си страх.

Не знам как успях да помръдна, да преглътна сълзите и да сложа някаква усмивка на лицето си. Тя не успя да го направи. Посегнах да я прегърна. Докосвах я страхливо. Не беше дори бледо подобие на прегръдката, за която мечтаех.

- Спокойно, няма да се счупя! – прошепна в ухото ми и после ми се стори, че видях влага в мъртвите й очи.

Посегнах да взема куфара.

- Не! – отсече рязко и това за миг ми напомни за моята приятелка.

Това беше тя. Категорична, непоколебима, нетърпяща противоречие.

Отказах се и я хванах за ръка.

- Да вървим, хайде!

От тази минута започна ужасът на моето безсилие. Точно от тази минута, в която нямах никаква представа какво да кажа. Години наред след това продължавах да не знам какво да кажа и кога точно да го кажа. Често казвах, каквото трябва, но не когато трябва. Често казвах не каквото трябва.

Не я познавах. Не познавах това момиче и нямах никаква представа как да му помогна. Исках да направя нещо. Повече от всичко исках да знам как да й помогна.

Четях всякаква литература. Четях всякакви изповеди и това само ме объркваше още повече. Този ужас имаше толкова лица, колкото бяха хората, в които беше успял да впие челюстите си.

Говорехме много. Плачехме много. Разбирах я със сърцето си, но не и с ума си. Разбирах я, когато ме лъжеше. Тя знаеше, че всъщност не ме лъже. Понякога лягаше на дивана и слагаше глава на краката ми, а аз просто я галех по косата и не можех да говоря.

Цялата беше тъга. Болка. Нямаше нещо, което да я зарадва. Което поне да предизвика леко оживление. Нищо.

Знаех, че трябва да съм търпелива. Не съм сигурна дали успявах да съм до нея, когато имаше нужда да подържа ръката й.

Времето минаваше, а търпението ми се изчерпваше. Стигах до крайности. Поемах риска и изричах идеи, които я караха да бяга от мен. Тъкмо, когато започвах да мисля, че има някаква промяна, тя се затваряше и всичко започваше отначало.

Въртях се в омагьосан кръг и понякога ми хрумваше да се откажа. Срамувах се от тези мисли, плашех се от тях, но бяха факт. Прогонвах ги и започвах отначало.

Увлечена в тази вечна игра на котка и мишка някак пропуснах момента, в който нещата бяха започнали наистина да се променят. И в един ден чух:

- Знам, че трябва да направя нещо. Знам, но не знам как. Не знам дали имам сили. Но знам, че ще започна. Ще се боря, обещавам ти! – прегърна ме и аз за първи път, откакто започна този ад, й повярвах.

Думата „знам”, изречена сякаш умишлено толкова много пъти, звучеше сякаш тя най-накрая наистина знаеше. Прегърнах я и плаках като бебе, а тя пак ме успокояваше.

Тогава започна истинската борба. И вярата ми се завърна. Първи лекар, втори лекар...Изследвания. Страшни прогнози. За тялото.

Първи лекар, втори лекар...За душата.

Дълги разговори.

- Само не ме пресирай, става ли!

- Става! – казвах на глас, а в ума ми се въртеше: „Искам да свърши бързо! Искам да свърши това сега!”

Тя не допусна лекарства. Отказа по нейния категоричен начин и знаех, че няма смисъл да опитвам повече.

- Ще се боря години, но ще се справя сама! Точка!

- Добре, добре, колкото – толкова!

Пътят беше дълъг. Годините минаваха, а стъпките бяха толкова малки и бавни, че се плашех колко е нетрайно това и живеех в непрекъснат страх. Имаше пак връщания назад за кратко и тогава надеждата пак беше напът да се счупи.

Храната продължаваше да бъде тема, която трябваше да обмислям кога и как да подхвана. Наблюдавах всяка хапка, полудявах, когато не ядеше достатъчно или когато ядеше не това, което си мислех, че трябва.

- Не ми зяпай в чинията! Ям!

- Да, да...

- Няма как да го разбереш. Няма как да знаеш. Храната не е просто храна. За мен тя е символ на болката. Боря се с болката. Трудно е...

- Знам, миличка! Знам, разбирам...

Наистина си мислех, че разбирам. Все пак бях изчела толкова много, но всъщност не я разбирах. Нямаше как да я разбера.

А после идваше някое от нейните:

- Благодаря ти! Знаеш колко те обичам, нали? – поглеждаше дълбоко в мен и сякаш онова пламъче в очите й проблясваше за миг.

- И аз, и аз, яж сега...

- Всичко ще се оправи, нали знаеш? – каза тя и се усмихна.

За пръв път от години наред...

***

- Помниш ли...?

- Помня, помня – каза тя! – Мислех, че съм изхвърлила и малкото снимки от тогава, но скоро видях едни изостанали по някакъв начин. Плаках толкова много...

- Не е случайно, че не си изхвърлила всичките! – казах аз, сякаш ме е озарило съдбовно прозрение. – Запази ги, за да ти напомнят! И...не е свършило, нали знаеш?

- Знам, знам, борбата продължава – каза тя, широка усмивка се разля на лицето й и вдигна чаша. – Наздраве! Оооо, скъпа... – гледаше към вратата, а очите й игриво припламваха. – Виж го този, бе! Става, а?

Смяхме се така, както някога, когато бяхме ученички.