Аз знам, че нищо не знам

Аз знам, че нищо не знам, казал е Сократ и с това си изречение е сложил всички в джоба си. Нека поразмишляваме върху това, което наистина знаем, че знаем.
Знаем как се казваме. Знаем къде живеем. Понякога не знаем къде сме си оставили ключовете, но поне знаем, че са някъде там. Знаем къде работим. Знаем как да си завържем обувките и как да се храним с прибори.

Знаем, че ако дистанционното не ни работи, трябва да му сменим батерията. Знаем как да отваряме и затваряме врати, буквално и преносно. Знаем кога сме гладни и жадни. Кога имаме нужда от секс и кога - от любов.

Знаем, че животът свършва рано или късно, макар и тази мисъл да ни се струва прекалено абстрактна в дните, когато слънцето грее на небосклона или когато броим дните до почивката в Париж.

Знаем пътя до работните си места. Наизуст. Знаем да четем, да боравим с технологии, някои от нас - да шофират. Знаем, че улицата се пресича на зелено, макар и невинаги да спазваме това златно правило. Знаем как да използваме интелекта си, често - и глупостта си. Знаем какви хора ни/не ни привличат и какво харесваме/не харесваме в другите. Знаем как да отговорим на абсолютно всички въпроси в различните анкети и тестове, на които попадаме. Как да решаваме кръстословици.

Знаем кога да излезем от киносалона. С появата на финалните надписи или ако филмът не ни харесва. Знаем как да създаваме приятелства и, честно казано, как да ги разрушаваме.

Знаем, че можем да продължим да изброяваме с часове. Към който и предмет да погледна, в съзнанието ми изниква някакво познание, свързано с него. Към който и човек да погледна, в съзнанието ми изникват факти, които със сигурност знам за него.

Ясно е, че сме интелигентни, мислещи същества, които имат една немалка база данни в главите си, влизаща в употреба при изникналата необходимост. Но какво ще се случи, ако, чисто хипотетично, премахнем всички познати ни предмети и хора?

Свикнали сме да боравим с информацията, до която ежедневно имаме достъп, механично и заучено. Да използваме и прилагаме едни и същи модели, да клишираме света. Да употребяваме думата "обективност", без реално да вникваме в нейния потенциал. 

В края на деня, когато си събуя обувките, захвърля палтото на закачалката и се погледна в огледалото, понякога виждам човек, който всъщност не познавам. Неговото из(об)ражение може да ми каже много повече за света, отколкото което и да е технологично чудо или надут като балон медиен образ, от чиито думи всъщност не научавам нищо.

Аз знам, че нищо не знам и всеки ден се опитвам да убеждавам себе си и другите в обратното. Нали в това е смисълът на живота.