Анорексията не е само болест, свързана с желанието да сме слаби

Анорексията изобщо не е болест на моделите или на тези, които мечтаят да станат такива. Много често това заболяване въобще не е свързано с желанието ни да изглеждаме слаби, твърди психологът Наталия Ирина пред psychologies.

Едно момиче, с което работих, ядеше само семки и бонбони с плодов пълнеж. Тя имаше силно недоверие към света, изпитваше страх от хора. Като дете е била изнасилена – това безспорно е най-трудната психическа травма. Но имаше и друг проблем. Майката строго контролирала живота на дъщеря си – с кого е приятелка, какво чете, какво облича.

Всъщност тя се е отнасяла с дъщеря си като към вещ. И момичето е избрало своя разрушителен начин да се справи със ситуацията – просто спряло да се храни. Очевидно е, че в случая анорексията е опит да се изолира от света. Проблемът не беше в храната като такава, а в недоверието към хората и страхът от живота.

Булимията е състояние, не по-малко страшно от анорексията. Разликата е, че човек не се отказва от храната, а изяжда всичко.

Такова количество храна е голям стрес за тялото. И разбира се, след това човек се чувства зле и усеща всички признаци на отравяне. Но физиологичните проблеми не се ограничават дотук, човек изпитва ужасен психологически дискомфорт, изпитва чувство за вина. Затова и всичко прави в уединение.

Ще ви разкажа за друг случай от моята практика, за жена, която страда от булимия. Тя беше властна, темпераментна жена, която манипулираше семейството и роднините си. А те не бяха никак малко – родители, брат, сестри, съпруг, две деца. И тя се опитваше да контролира всичко, но в същото време постоянно се оплакваше, че трябва да „влачи всички“.

Обикновено зад това желание за управление се крие дълбок страх, безпокойство, което генерира контролиращо поведение. „Взаимоотношенията“ с храната бяха само симптом за общата разрушителна структура на личността.

И в двата случая, когато жените разбраха, че проблемът е в тях самите, в отношението им към себе си и близките, проблемите с храната бяха загърбени.

По принцип в такива случаи се опитвам да избягвам теми, свързани с храна. Трябва да говорим за живота, чувствата, целите, за трудностите, които стоят на пътя ни.

Постепенно темата за храната престава да бъде значима – храната започва да заема мястото, което трябва: просто да служи на тялото ни.