Крехка абстракция, наречена Любов

"Има нещо радикално в нашите ръце

 Но нищо логично в плановете ни..."

(из "Fragile Tension" на Depeche Mode)

Какво е любовта?

И ако това не е най-изконният от всички житейски въпроси! Колко пъти сме си го задавали, независимо дали сме били или не сме били влюбени...

Тя безспорно е двигател - на живота, тялото, мисълта. Но тя е много повече от това. Любовта задушава, обгръща те с лепкавите си ръце и оставя следите си (по тялото и в душата) завинаги. Независимо от това колко време продължава, дали е останала, колко пъти е идвала и колко пъти си е отивала, никой не престава да мисли за Любовта.

Понякога тези мисли са далечни и на пръв поглед не водят към нея, но когато погледне дълбоко в себе си, човек винаги ще я открие. В най-малкия жест, който прави за другия. В онези думи, които горчиво преглъща. В болката, която таи и крие отлично от света около себе си.

Любовта ни прави конформисти. Всички ставаме еднакви, когато обичаме. Еднакво глупави, еднакво щастливи, еднакво нещастни. В любовта всички сме равни. Богатият може да стане беден, бедният да покори света.

В любовта често губим себе си. Понякога умишлено, понякога неусетно, но когато обичаме, губим нещо от себе си. Любовта ни съблича, събужда неподозирани страхове и рядко дава отговори.

Колкото по-абстрактно мисля за любовта, толкова по-добре я разбирам. Защото, в същността си, любовта е една абстракция. Море от чувства, всякакви чувства. Горещи вълни по тялото, пеперуди в стомаха, ревност, огън, желание. Все неща, които са някъде там, но не могат да бъдат нито докоснати, нито визуализирани. Ти обичаш даден човек, обичаш всичко в него, виждаш (в) него, но как? Защо? Кога?

Любовта ни прави егоисти.  Докато се потапяме в собствената си любов, забравяме за тази на другия. Неговото "Как?", неговото "Защо?".

Да не би наистина си мислим, че сме единствените, натоварени с тези така изконни въпроси?

"Не ме разбираш", често казваме в любовта (си). Какво означава това, по дяволите? Разбира се, че се разбираме... Разбираме ревността си, страховете си, ината си. Този така нездравословен инат, положил началото на толкова връзки, а след това и техния край. Всички сме еднакви в любовта. Всички сме еднакво голи, като малки, незначителни охлюви, изгубили се на пътя.

"Любовта не се състои в това двама души да се взират един в друг, а в това да гледат в една посока", казал е Екзюпери.

И да носят взаимно товарите си, бих добавила аз. Защото пътят е дълъг, а връщане назад няма...