Време за четене: Всичко, което знаем за любовта

Гумите на автобуса трополят по пътя – като ритмично почукване с молив, като бавно биещо сърце – и звукът ми напомня за нещо, което не мога напълно да прогоня от ума си, но в същото време се уморявам от него. Вдигам очи към напуканото огле­дало над миниатюрната метална мивка и се взирам в отражението си. Размазан образ, все едно се оглеждам под вода.

Наближава краят на едно двайсет и четири часово пътуване, чиято цел оста­ва неясна дори след толкова време. Сега обаче знам, че колкото искам да продъл­жа, толкова и да избягам. Многократни­те лутания напред-назад – този край и то-ва начало – трябва да са свързани, както първите думи в едно изречение намират своя завършек. Както отговорът осмисля гатанката, както лицата в съня се сли­ват в едно и това си ти.

Защото човек изпитва потребност да чуе една история и да разкаже друга.

Любовта е всичко на света –
това е всичко, което знаем за любовта.

Емили Дикинсън

Както ми говореше нещо, майка ми спря по средата на изречението и си отиде завинаги. Не взе нищо със себе си (или поне такова бе нашето впечатление). Остави всичко, което някога бе купила, всичко, което бе пожелала, всичко, което бе притежавала или полу­чила като подарък. Също и всичко, излязло изпод ръцете: крива гли­нена купа с изрисуван миниатюрен ананас, която бе направила в курса по грънчарство; колаж от снимки на семейството, накълцани в различни форми, нале­пени и сложени в рамка – беше му посветила повече от месец; също изсушените диви цветя, които бе под­редила в плътно слепени найлонови джобове, за да ги запази завинаги. И мен.

Да, изостави и мен.

Тръгна си внезапно, дори не довърши започнатото изречение. Оттогава минаха цели четири години. Четири годи­ни, четири месеца и петнайсет дни, ако трябва да съм точна. И в продължение на четири години, четири ме­сеца и дванайсет дни аз нито веднъж не се запитах  какво се готвеше да ми каже. Изобщо не ми хрумваше, че онова изречение бе останало недовършено. Също както при автомобилна злополука, предполагам. Не се замисляш за нещо толкова тривиално като разговора, прекъснат от катастрофата. Връщаш се към него след седмици, ако изобщо се сетиш. Той изплува, когато ненадейно си припомниш сблъсъка, ужасяващия ме­тален трясък, но могат да минат месеци или години, както се случи с мен, преди да започнеш да си възста­новяваш детайлите.

Отначало цялото ми внимание бе съсредоточено върху отсъствието. Пишех писма. Правех пода­ръци за Деня на майката. Бяха изминали шестнайсет месеца и седем дни, когато уших за нея оранжева въз­главница с формата на динозавър в петъчните занима­ния след училище. Плачех нощем, а и на тъжни сери­али по телевизията и по някаква необяснима причина на откъсите от документални филми за първа помощ, които ни прожектираха в гимнастическия салон, кога­то навън валеше. В един момент престанах. Защото всичко си има край. И доброто, и лошото.

Въпросът е, че наскоро започнах да си припомням и да възстановявам събитията. И да се питам: ако я бях оставила да продължи мисълта си, дали всичко нямаше да е по-различно? Щях ли да се озова в тази ситуация?

Майка ми спря по средата на изречението. А се гот­веше да ми каже нещо важно. Говореше за любовта.

На автогарата в Стамфорд има малък павилион за вестници, в който продават чипс, опаковани сладкиш­чета и дъвка, такива неща. Трябва да се запася, мисля  си. Не нося дори най-необходимото, самo пари, а и те никак не са много. За билета ми поискаха сто двайсет и шест долара, в едната посока. Когато преди няколко дни се обадих да попитам за разписанието, разбрах колко скъпо ще излезе пътуването и колко време ще отнеме. Двайсет и четири часа с автобус. Не мога дори да си го представя. Определено ще ми трябва храна и нещо за пиене. Да си бях приготвила нещо у дома, ня­какви сандвичи поне, само че не се сетих.

Безбожно рано е, особено за събота сутрин. Още няма седем и половина. А момчето в павилиона изоб­що не ми обръща внимание; чете си книжка. Доста време вече вися и го чакам. Понякога светът сам ми напомня колко съм невидима.

Според татко причината е в гласа ми – толкова е ти­хичък дори когато се развикам. И бърза да обясни: не че не говоря достатъчно високо, тембърът ми бил мно­го мек, все едно звучи на необичайна, погрешна чес­тота, и затова никой не ме чува.

– Извинете – повтарям аз.

Продавачът в павилиона изглежда на неопределена възраст. Нито е малък, нито голям, тъй че не знам как да се обърна към него, за да привлека вниманието му. С господине? Или ей, момче?
Ей ти ми се струва грубо.

– Ако обичате – пробвам се аз. – Господине?

Господине ли? Що за тъпотия?!

Той вдига глава и се усмихва, все едно съм се поше­гувала – а то е последното, което би ми хрумнало в момента. Този човек започва да ме дразни.
– С какво мога да бъда полезен? – пита той.
Оставя книгата. Виждам, че носи оранжева тениска – толкова избеляла и протрита, че сякаш всеки миг ще изчезне. Придърпва нагоре дънките, увиснали на тесния му ханш, и се приближава. Забелязвам на врата му тънка връвчица с нанизана на нея бяла мида, полег­нала в трапчинката под врата му – онова твърде ин­тимно място при момчетата, в което е неприлично да се вторачваш.
– Ами... Не знам точно – казвам аз. Оглеждам изло­жените „лакомства“, но те ми се виждат не само вред­ни, а направо гадни.
– Нещо за из път ли искаш? – пита той.
– Да – кимам аз.
– Къде отиваш?
Чувам въпроса и още преди да съм отворила уста, знам, че ще излъжа. Удава ми се възможност да се пробвам, да проверя дали ще мога.
– В Северна Дакота – отвръщам аз.
– Северна Дакота? – повтаря продавачът с усмивка.
Тоя ме сваля, казвам си. Преди време щеше да ми стане приятно, но не и откакто започнах да възприе­мам ухажването на Адам в съвсем нова светлина. Ся­каш вече не ми е трудно да отгатна крайната цел. Знам какво може да последва, но не и дали имам желание да се стигне дотам.
– Далечно пътуване – казва той.
Понечвам да се усмихна, но внезапно стомахът ми се качва в гърлото. Може би ми призлява от вида на изложените сладкишчета... или от вонята на цигари, обгърнала възрастния мъж, който застава до мен. А може причината да е съвсем друга... и при тази мисъл страхът ме връхлита.
– Оставете – махвам на човека зад щанда. – Нищо не искам. – И бързам да се отдалеча.

Автобусът е голям, от онези, с които от училище ни водят на дълги скъпи екскурзии. С меки тапицирани седалки и малки монитори през всеки няколко реда. Екраните обаче са плътно черни. За момента никой не е заел мястото до мен. Мълчаливо се моля да си оста­не свободно чак до Флорида.
Как иначе се издържа толкова дълго пътуване бли­зо до непознат... който може да се окаже и адски про­тивен. Дебелак например. Всеки път, когато някой се зададе по пътеката и ме отмине, аз се обнадеждавам, че може и да опазя двете седалки само за себе си. Опи­рам глава в стъклото на прозореца, за да затрудня мак­симално всеки, който поиска да улови погледа ми. Дотук късметът ми работи.

С тежко изпъшкване автобусът потегля. Когато стъп­ваме на магистралата, слънцето вече е изгряло и е на път да започне още един цикъл, да отбележи още един ден.
Така пътувам чак до Ню Йорк. Автогара „Порт Оторити“, обявява шофьорът. Половин час престой. Седим си по местата в спрелия автобус с работещ мо­тор. Откъм моята страна пушекът от изгорелите газо­ве се издига нагоре като гъбата на миниатюрна водо­родна бомба. Цялата кабина се тресе, но аз се радвам на горещината. Навън сигурно е студено. Февруари е. Зъбите ми тракаха, когато се измъкнах от къщи су­тринта, но сега се намираме в някакъв подземен тер­минал. Когато автобусът направи пълния завой от външния свят към подземния, дълги редици луминес­центни лампи изместиха небето. Никога преди сивият цвят на бетона не ми е действал така отчайващо по­тискащо.

Все пак, стига да поискам, мога да се измъкна от тук, нали така. Не съм чак толкова далеч от къщи. Намирам се в Ню Йорк. Голяма работа. Усещам краката ми да се размърдват, преди да са получили сигнал от мозъка. Още малко, и ще се изправя, току-виж, съм слязла от автобуса. Усещането е като потръпване в мускулите – в движението няма вложена мисъл, но не липсва здрав разум.
Внезапно в автобуса започват да се качват хора и аз подхващам беззвучната молитва: Дано никой не сед­не до мен. Шансовете се топят. Местата бързо се зае­мат. И все пак, когато шофьорът заключва външния багажник, изкачва няколкото стъпала и сяда зад вола­на, седалката до мен си остава свободна. Тъкмо затва­ря вратите, и последната пътничка запухтява по пъте­ката. Едра жена, понесла две тежки чанти. Едната е огромна, ушита от дебел бродиран плат, а другата – прозрачна найлонова торба с плетиво. Остра кука за­плашва да пробие дъното. Чантите се движат пред же­ната, сякаш са отделни хора, и трите грамади спират точно на моя ред.
За секунда отлепвам глава от прозореца – да не си помисли, че ще я заговоря, искам да видя кой минава. Жената сяда до мен.

Кожата е с цвят на прясно изпечени кафеени зър­на и има същия блясък. Освен другото е и доста дебе­ла. Тя стоварва найлоновата торба в скута си, полите на пъстрата ѝ рокля на цветя леко се повдигат и раз­криват три четвърти чорапи, чиито ластици се врязват в плътта под коленете. Обута е със сандали, ноктите на краката ѝ са лакирани в цикламено. Телесният цвят на чорапите донякъде убива яркия оттенък, но все пак добре се вижда. „Съблазън в розово“, опитвам се да отгатна. Или „Манго Танго“.

Рязко забивам глава в облегалката и затварям очи. Автобусът потегля, тъй че и да съм имала намерение да сляза и изобщо да се откажа и да се върна у дома, вече е късно. В този момент забелязвам, че още от Стамфорд стискам в ръка мобилния си телефон. Като че ли се е заредил от само себе си, дръпнал е глътка живот напук на изтощената батерия и невидимите ретранслаторни кули. Той е моята връзка, моята га­ранция, че съм на разположение, ако Адам ме потър­си. Всяка минута, всеки миг той би могъл да се обади.
А ако Адам се обади... Ако наистина звънне... Ако набере номера ми, аз ще усетя вибрацията още преди сигнала. Хващам по-здраво апарата, опирам глава на стък­лото, но не отварям очи, за да не се налага да разгова­рям с жената до мен. От пръв поглед си личи, че е от хората, които проявяват безпричинна загриженост за околните. Не ги обичам.

Когато направя усилие да се съсредоточа, почти със сигурност си спомням как майка ми миеше чинии­те онази вечер. Покритите ѝ с пяна ръце се потапяха и изплуваха от водата, обсипана със залепнали по тън­ките ѝ китки пухкави бели мехурчета. Майка ми вина­ги спираше водата, докато изтърка чиниите, и я пуска­ше чак когато бе готова да ги изплакне. Мразеше пра­хосничеството. Мразеше да разхищава нещата, като на­пример да капне повече от необходимия препарат или  да вземе две салфетки, когато и една би свършила ра­бота. Тя приглаждаше хартиените пликове и ги приби­раше за повторна употреба; същото правеше и с най­лоновите торбички. Не спираше да ми повтаря да не пускам водата в тоалетната, ако само ще пишкам. Мразеше да се пилее вода и електричество. За мен обаче такова пестене е отвратително, затова си пусках водата. Всеки път.

Майка ми бе противник и на опаковъчната хартия. Категорично отказваше да купува за вкъщи. И аз се появявах на рождените дни на децата от забавачката с подарък, увит в намачкана рециклирана хартия или още по-лошо, в страницата с комикси от неделния вестник. Задължително гасеше лампата, когато излизаше от някоя стая. Палеше само колкото ѝ бяха необходими, тъй че през зимата нашата къща тънеше в тих полу­мрак, слабо осветена само на едно-две места. Изключ­ваше тостера и кафе машината от контакта, защото бе прочела някъде, че по кабела изтичало електричество дори когато уредите не работели.

А когато миеше съдовете, пълнеше умивалника с вода, изтъркваше чиниите една по една и ги оставяше да киснат. Накрая пускаше водата за изплакване, като обръщаше всяка чиния, чаша и купа под струята и по­сле ги редеше на сушилката върху плота.
Минали са повече от четири години, но аз все още си спомням най-добре ръцете ѝ. Дългите пръсти, из­пъкналите вени, които се преплитаха в геометрични фигури. И до днес се заглеждам в ръцете на жените, съзирам красота в издължени кокалести пръсти, кожа с плетеница от сини жилки и късо изрязани чисти нок-ти. Женски ръце. А майка ми мразеше ръцете си. За­ щото били като на старица, докато за мен те бяха кра­сиви. Да, спомням си, бяхме в кухнята.

Тя говореше, а аз оглеждах десерта си. Никак не бях доволна, ама изобщо. Бях настроена за нещо шо­коладово. А тя ми беше сервирала овесени бисквити със стафиди и чаша мляко.
– Излиза, че всичко съм объркала, Натали – тъкмо казваше тя. – Разбираш ли, съветът, който получих от майка ми, е бил погрешен... Знаеш я баба ти. Само че думите са се набили в главата ми.
Майка ми стоеше пред мивката, тъй че последният ми спомен от нея е линията на гърба, ръцете, плис­кането на водата и гласа. Част от мен осъзнаваше, че е много разстроена. Досещах се, че плаче. Но по-голя­мата част от мен не искаше нито да чува, нито да виж­да страданието. Исках други бисквити. Шоколадови.

Затова просто изчаквах пауза в монолога, за да по­питам дали мога да отворя нова кутия бисквити. Кое­то си беше рисковано. Майка ми не обичаше да се за­почва нова кутия, преди да е изпразнена старата. Не обичаше да се подмятат остатъци, които да изсъхнат и съответно да отидат на вятъра.
Само че в момента аз мислех единствено за шоко­ладовите бисквити. Нима не беше прахосничество да се тъпчеш с нещо, което не ти се яде? То пак е разхи­щение, нали така?

Нищо добро не предвещаваха приведените над мивката конвулсивно потръпващи рамене, нито отра­ботените движения на ръцете ѝ, които се пресягаха и редяха чиния след чиния върху сушилката. Тя продъл­жаваше да нарежда с треперещ глас:
– Дано никога не стигна дотам да те посъветвам...
Само че аз вече не я чувах. Думите зазвучаха като безсмислици на някакъв непонятен език, който не бях длъжна да слушам. Езикът на възрастните, неподхо­дящ за моите уши. Колкото повече нарастваше отчая­нието ѝ, толкова повече аз се заинатявах да получа же­ланите шоколадови бисквити. Имаше цяла кутия в килера. Бях я видяла. С очите си.
Изчаквах само подходящ момент да отправя мол­бата си.
– Има нещо, което трябва да ти кажа, Нати...
Вече разполагах с убедителна теза, която да пред­стави отварянето на нова кутия бисквити като умест-но действие, едва ли не ограничаващо разхищението. Представете си гениалното ми прозрение.
Майка ми обаче продължи:
– Сериозно, Натали, трябва да чуеш това. Опитай се да разбереш какво ще ти кажа...
Гласовете ни се сблъскаха и нейният поддаде както пясъкът по брега пред настъпващия прилив.
– Мамо?
– ...за любовта.
Прекъснах я рязко:
– Искам шоколадови бисквити.

Тя се обърна с лице към мен. Очите ѝ бяха подути, зачервени повече, отколкото бях очаквала. Лицето ѝ беше мокро, също носът и брадичката. Тя изпъна са­пунисаните си ръце, защото не можеше да избърше очите си. Протегна ги напред, сякаш не знаеше какво друго да направи.
– Моля те, мамо. Може ли да отворя шоколадовите бисквити? Има цяла кутия в килера. Виждам, че не сме изяли овесените, но... Може ли?
Приготвих се да изредя моите солидни аргументи, но не се наложи.
– Разбира се, скъпа – отвърна майка ми със странен глас.
Спомням си, че се приближи до масата и вдигна на­половина пълната кутия с овесени бисквити. После решително пристъпи към новата ни кофа за боклук – поне в моите очи цяло чудо на техниката с този авто­мат за капака – и настъпи педала.
Сърцето ми спря.

Книгата ще бъде на пазара от 19 август. Издава ИК Обсидиан