Време за четене: Виновен до доказване на противното

Той затвори мобилния си телефон и го пъхна в джо­ба на прилепналите джинси. Всичко беше наред. Оста-ваше много малко. Но чакането беше мъчително. Съв­сем неочаквано споменът от единственото му возене на увеселително влакче го връхлетя и хиляди бодлички пронизаха лицето и тялото му – беше на осем години, заклещен в тресящата се количка, вцепенен от ужас, който се засилваше с бавното и безмилостно изкачва­не към небосклона.

Разтърси глава, за да се отърве от спомена, сграб­чи дългата си кестенява коса и я засука на опашка. За­държа я на тила и се опита да диша бавно. В никакъв случай не биваше да се проваля. Вдигнатите ръце при­дърпаха старата му фланелка и той със задоволство зърна в огледалото над тоалетката змиевидната та­туировка върху плоския си мускулест корем.

Отново закрачи по износения мокет в мотелската стая и установи, че ходенето го успокоява. Въпреки нервността крачките му бяха плавни. Сновеше на­пред-назад и премисляше плана за евентуални пропус­ки. Всичко беше точно. Не можеше да стане гаф. Не биваше да стане гаф. Спря и огледа мъждиво освете­ната стая. Силно казано „стая“, защото по-скоро приличаше на голяма кутия с легло. Погледът му по­падна на ключа на стената. Щракна го ей така, само за да прави нещо. Погледна нагоре и видя мръсния вен­тилатор. От възкиселата застояла миризма на цигари можеше да съди, че не е работил от много години. Пет­ната от неизвестен произход по стените вероятно бя-ха по-стари и от него. Беше му интересно да оглежда стаята. Не го дразнеха нито петната, нито гадната миризма на разложение, нито безнадеждността на това затънтено място. Не беше кой знае колко по-ло­шо от многото други места, в които бе живял през се­демнайсетте си години.

Вместо да го потиска, грозната стая го караше да се чувства като победител. Тя беше отражение на света, в който се бе родил и който най-сетне напуска­ше... завинаги. За пръв път в своя живот, който за малко да завърши в ръцете на една дрогирана отрепка, докато така наречената му майка се друсаше в съсед­ната стая, той владееше положението. Замисли се за това как щеше да умре малко след раждането си – не че изобщо си спомняше този момент, тъй като тогава беше бебе на два месеца. Знаеше за случая от няколко­то изречения в доклада на социалните грижи, които успя да прочете набързо в един от многото приемни домове, където се „грижеха“ за него през последните шестнайсетина години. Както винаги, това го накара да се замисли дали майка му още е жива. Този път оба­че чувството беше друго. Вместо обичайната безна­деждна тъпа болка и гняв той почувства сила. Силата да избира. Сега можеше да я намери... Ако искаше. Да я намери и да покаже, че детето, за което не е давала пет пари, докато се е друсала, е успяло. И то много.

Само след няколко минути щеше да каже сбогом на пропадналото момче, което живееше на ръба. Спря да крачи, отпусна ръце и погледна през мръсния прозорец, предвкусвайки удоволствието да притежава тези проклети пари. Искаше да покаже среден пръст на  всички приемни семейства, за които не беше нищо по­вече от източник на долари, на всички задници, които бе търпял само заради храната и подслона. А ако ре­шеше да намери майка си, щеше да отиде при нея със страхотен подарък – рокля или бижу. За да я накара да съжалява за годините, през които го е изоставила. Щеше да даде подаръка в красиво опакована кутия. Опита се да си представи изражението, но не се по­лучи. Единствената избледняла снимка, която имаше, беше правена, когато не бе навършил и година – на нея се виждаше само контурът на дългата кестенява коса. И въпреки това мисълта да играе ролята на ту­зар го въодушевяваше. За миг дори си позволи да помечтае как майка му наистина го обича.

Почукването го сепна и върна в действителност­та. Преглътна, с усилие си пое дъх и тръгна към вра­тата. Усети, че ръцете му треперят, и трескаво ги потърка в бедрата си. Докато отваряше, бавно изди­ша и се опита да придаде спокоен израз на лицето си.
– Здрасти – каза той и направи път на човека на прага. – Защо се забави толкова?
– Загубих представа за времето, извинявай.
– Всичко ли носиш? – предпазливо попита момчето.
Човекът кимна. Момчето се усмихна и затвори вратата.

                                                           ***

– Виновен? Вече произнесоха присъдата? Че как толкова бързо? – възкликна Джейк, недоумяващо кла­тейки глава.
Засмях се и кимнах.

– Невероятно. Четирийсет и пет минути за вземане на решение след тримесечен процес. Помислих си, че секретарката се шегува, когато се обади и каза да се върна в съда. Май това е най-бързо спечеленото ми дело за предумишлено убийство.
– Много яко, сестро! Не е истина! – заяви Тони и се тръшна на стола срещу бюрото ми. Тя говореше на жар­гон само когато се шегуваше.
– Сестрата им разказа играта! – отбелязах аз.
Тони ме погледна извисоко.
– Не се дуй, мила ми Снежанке! – Пресегна се за ча­шата на перваза, която винаги пазех за нея.

Повдигнах вежди и казах:
– Избирай – или ще говориш уважително и ще полу­чиш питие, или ще стоиш жадна.
Тони погледна бутилката „Гленливет“ на бюрото и със стиснати устни помисли какво да отговори. Само след миг подхвърли с усмивка:
– Май долавям презрителни расистки нотки в думи­те на бялата ми сестра... – После тропна чашата на бю­рото и попита: – Е, доволна ли си?
– Не съвсем, но не може всеки път да си идеална, нали?
Извадих леда от миниатюрния хладилник, пуснах няколко кубчета в чашата и щедро ѝ налях.
Тони ми хвърли поглед, който казваше: „И без въз­гордяване, моля!“, и понечи да вдигне тост.

Погледнах Джейк и посочих бутилката.
– Едно символично?

Джейк беше въздържател, но понякога пийваше за компания. Той кимна с ослепителната си момчешка ус­мивка, която пленяваше сърцата на съдебните заседате­ли. Тази комбинация от очила с телени рамки, чуплива кестенява коса и трапчинки беше омагьосваща. Заседа­телите инстинктивно му се доверяваха. В него имаше нещо ангелско и беше трудно да повярваш, че след ко­лежа е минал през тежкото следване на право, както и че вече седма година работи в прокуратурата. Налях му капка уиски и много вода. После се съсредоточих в моя­та мярка – едно много голямо без вода.

Тони вдигна чаша.

– За Рейчъл Найт, която счупи рекорда по бърза при­съда!
Джейк вдигна чаша и се подсмихна.
– Докато не го подобря!
– Хайде сега и ти! – възкликнах аз.
– Ей го нà! – рече Тони и погледна Джейк с присвити очи. – Почна се, приятел!
Джейк ѝ хвърли усмивка, чукнахме се и отпихме – аз и Тони гаврътнахме големи глътки, а Джейк само близ-на.
– Делото беше за наркодилърската стрелба в парка „Макартър“, нали? – попита Тони.

Поклатих глава. Тони, Джейк и аз работехме в отдел „Специални дела“, малък елитен екип, който се справя­ше с най-трудните, заплетени и важни процеси. Тони  беше неуморна и амбициозна като моя милост и Джейк, но не се вживяваше чак толкова. Това бе едно от много­то ни различия, благодарение на които намирахме ба­ланс.

Джейк поясни вместо мен:

– Не, това беше делото срещу мъжа, който отровил жена си, а после я хвърлил от скалата в Палос Вердес.
Тони помисли за миг и рече:
– О, „трудното“ дело! Тялото някъде в океана и лип­са на доказателство с какво точно е била убита...
Кимнах с усмивка, а Тони се засмя:
– Доказателствата са за лигльовците. Ти си моята ге­роиня!
Тя вдигна чаша, аз свих рамене и вдигнах моята.
– Имах късмет.
Тони ме изгледа.
– О, недей да скромничиш. Виждала съм каква фу­рия си. Никой не се скъсва да работи толкова много. – После погледна Джейк и добави: – Освен теб може би. – Отпи глътка и добави: – Вие двамата сте невероятни, не че не го знаете.