Защо умните хора често взимат глупави решения

Неотменна съдба ли е коефициентът на интелигентност? Вълнуващата и убедителна книга „Емоционална интелигентност" на Даниъл Голман твърди, че нашият възглед за интелекта е твърде тесен и пренебрегва жизненоважен набор от способности, които са от изключителна важност за това как се справяме в живота.

Черпейки от фундаментални изследвания на мозъка и поведението, Голман показва кои фактори действат, когато хора с висок коефициент на интелигентност пропадат, а такива със скромни постижения на тестовете се справят изненадващо добре.

Тези фактори, сред които са самоосъзнатостта, самодисциплината и емпатията, представляват цяло ново измерение на ума, което авторът нарича „емоционална интелигентност".

Макар и детството да е критичен период за формирането й, тя в никакъв случай не е определена с раждането.

Емоционалната интелигентност може да бъде подхранвана и укрепвана през целия живот – с преки ползи за здравето ни, за връзките и работата ни.
Идеята за емоционалната интелигентност се появява за пръв път още в ранните трудове на великия Чарлс Дарвин във връзка със значението на изразяването на емоциите за оцеляването и за адаптацията.

През целия 20-ти век феноменът започва да се изяснява, затвърждава се и кристилизира в научните среди, но самото понятие „емоционална интелигентност" е широко популяризирано едва след издаването на едноименния бестселър на Голман.

Ето и откъс....

Когато умното е тъпо

И до днес не е ясно защо Дейвид Пологруто, гимназиален учител по физика, беше намушкан с кухненски нож от един от най-добрите си студенти. Фактите – поне такива, каквито бяха публикувани – са следните:

Джейсън Х., ученик в девети клас в Корал Спрингс, Калифорния, пълен отличник, бил твърдо решен да следва медицина.

Само че не къде да е – мечтаел единствено за Харвард. Но Пологруто, който му преподавал физика, му писал петица на едно контролно. Убеден, че такава оценка ще изложи мечтата му на риск, Джейсън взел касапски нож в училище, скарал се с Пологруто в лабораторията и пробол учителя си под ключицата, преди да се окаже проснат на земята след кратка схватка.

Съдът намира Джейсън за невинен, за временно невменяем по време на инцидента – екип от четирима психолози и психиатри заявява под клетва, че момчето е било практически лудо по време на сбиването.

Джейсън твърди, че се е канел да се самоубие заради оценката си и че е отишъл при Пологруто, за да му каже, че не може да преживее такъв нисък резултат. Пологруто обаче разказва друго: убеден е, че ученикът е искал да го убие, тъй като е бил бесен от представянето си на теста.

След като се прехвърля в частно училище, Джейсън завършва две години по-късно като първенец на класа си. Отлични оценки по стандартните предмети биха му дали перфектна диплома, но Джейсън е записвал и множество допълнителни курсове, така че резултатите му са далеч по-високи от пълното отличие. Но въпреки златния медал при завършването старият му учител по физика, Дейвид Пологруто, продължава да се оплаква, че Джейсън така и не се е извинил за нападението, нито пък е поел каквато и да е отговорност за него.

Въпросът е как човек с такава ясно заявена интелигентност може да направи нещо толкова ирационално – и направо откровено тъпо? Ето какъв е отговорът: академичната интелигентност няма нищо общо с емоционалния живот. И най-умните сред нас могат да заседнат в плитчините на бурните страсти и непокорните импулси; хора с висок коефициент на интелигентност могат да се окажат изключително некадърни навигатори в морето на собствения си живот.

Една от публичните тайни в психологията е относителната неспособност на оценките, тестовете за интелигентност или матурите – въпреки популярната мистика, която ги обгражда – да предскажат еднозначно кой ще успее в живота.

Разбира се, има известна връзка между коефициента на интелигентност и жизнените условия за големи групи от населението – много хора с нисък коефициент на интелигентност в крайна сметка вършат слугинска работа, а тези с по-висок обикновено са по-високоплатени, – но случаят далеч невинаги е такъв.

Има немалко изключения от правилото, че коефициентът на интелигентност определя успеха – те всъщност са толкова много, че изобщо не можем да говорим за правило. В най-добрия случай коефициентът на интелигентност представлява двадесетина процента от факторите, които определят успеха в живота, и следователно осемдесет процента се определят от съвсем различни сили. Както отбелязва един наблюдател, „огромното мнозинство хора намират мястото си в живота благодарение на фактори, които нямат нищо общо с коефициента на интелигентност и варират от класова принадлежност до чист късмет".

Дори Ричард Хърнстийн и Чарлс Мъри, чиято книга „The Bell Curve" приписва първостепенна важност на коефициента на интелигентност, признават това: „Може би първокурсникът с отлична оценка по математика на кандидат-студентския изпит няма да стане точно математик. Ако иска да управлява собствен бизнес, да стане сенатор или милионер, той не бива да се отказва от мечтите си. Връзката между изпитните резултати и такива постижения е нищожна и се дължи по-скоро на всички други умения, които ще успее да приложи в живота си".

Основната ни тема тук са именно тези „други умения", които наричаме емоционална интелигентност: сред тях е възможността да мотивираш себе си, да проявяваш постоянство в трудни моменти, да контролираш импулсите и да отлагаш възнаграждението за усилията си, да регулираш настроенията си и да не позволяваш тревогата да пречи на мисленето, да проявяваш съпричастност и да живееш с надежда.

За разлика от коефициента на интелигентност, зад който има почти сто години изследвания сред безброй хора, емоционалната интелигентност е сравнително ново понятие. Никой не може да каже още до каква степен именно тя определя разликите между житейската реализация на отделните индивиди.

Данните обаче недвусмислено сочат, че тя може да е също толкова силна, колкото и коефициентът на интелигентност – а понякога и повече. И докато мнозинството учени твърдят, че този коефициент не може да се променя кой знае колко от опита или образованието, в петата част на тази книга ще покажем, че някои основни емоционални умения могат да бъдат преподавани или усъвършенствани у децата – стига да положим съответните усилия.