Из личния дневник на една съвременна българска мацка

Реална заплаха

При моята приятелка психоложката. Не за мен. По един текст за новото списание ще работим. Убедих стратезите, че е важно успешните хора да имат и стабилна психика. Добре, но не може ти да пишеш, трябва психолог. Никакви грижи. С моята психоложка сме такава комбина, че както казва тя: „Ти като го напишеш, и аз започвам да го вярвам..."

Естествено, попита ме какво става с онзи пич от пролетта... „Е, к'во да стане, заряза ме. Аз обаче тръгнах на йога, чакай да ти разкажа, страшен сладур е този индиец, при когото ходя..."

„Чакай, чакай – прекъсва ме тя. Развивай си тялото, бейби, окей. Развивай ума си, духа си, окей, окей, лошо няма, ама когато емоцията ти регресира на 7-ми клас, к'во като си ми ги развила другите неща, кака? Какво правиш? Нищо не правиш? Сега ще започнеш да ми бягаш в духовния свят, да прощаваш, да приемаш, да гепваш Великата концепция, но следващия път като срещнеш емоция пак ще се сринеш. Искам да чуя, че имаш гадже, някакво гадже, какъвто ще да е, а не че ходиш на йога. Защото иначе следващия път пак ще срещнеш някой инфантилен..."

Това се нарича заплаха.

„Концепцията ти за самоусъвършенстване издиша – продължаваше Психоложката. Няма четене, няма медитация, няма раз-два-три, избачква се с партньорство. Няма нужда да се влюбваш, просто бъди с някой. Излизайте, ходете на кино, чукайте се два пъти седмично (много ме подценява тази жена), гледай мачове с него (тук ме надценява), сготви му нещо, пийте кафе заедно в неделя, ходете на екскурзии – прави някакви неща, заедно с мъж, който ти е гадже. Защото ти искаш зряло партньорство, а предлагаш инфантилно. Нищо няма да направиш нито ако идваш при мен, нито ако ходиш на йога, нито като пишеш по цели нощи. Не можеш да си платиш часа по партньорство. Заплаща се с участие.

Уф, добре. Ще си хвана гадже. Някакво гадже. Just for the workshop.

Проваленият workshop

Никога не съм знаела, че е толкова лесно човек да си „хване гадже". Някакво гадже. Е, в никакъв случай някой случаен, но все пак достатъчно непознат, с общи приятели, на които може да се има доверие, симпатичен, интелигентен, безопасен и бинго – много добре ни се получават нещата в леглото.

Единственото, което направих, за да го намеря, беше... ами, нищо сложно. Целенасочено излязох за това. И не минах по утъпканите пътеки. Тези две неща. Не се обадих на нито един стар приятел или приятелка, а на едно странно момиче, с което се запознах в Базата. Тя се смееше и се радваше почти на всяка моя реплика, а накрая каза, че искала да се ожени за мен. Казах й, че става, ако ще чисти. Чистела страхотно. Приятелят й едвам я изтръгна онази нощ от мен.

След първата ни среща в Базата, започнах да я срещам случайно, дори по улиците, от което тя винаги се вълнуваше буйно (скачаше, тропаше с крака, пищеше от кеф), но някак симпатично.

Беше от онези хора, които срещаш и знаеш, че с тях си наясно. Не, нямаш чувството, че винаги си ги познавал – не това клише. Просто си наясно точно какво може да правите заедно и какво не, за какво да се довериш и за какво да мълчиш. Знаеш на кои филми бихте се изкефили заедно, каква музика има в mp3 player-а си, в кое заведение е невъзможно да се срещнете и къде ще отидеш и ще ги завариш да идват с такава точност, каквато е невъзможна, ако сте си уговаряли среща... такива неща. В този смисъл, тя беше предвидим човек. И някак свойски.

Откакто реши, че съм „жена й", искаше да слуша само мен. Да ме запознае с всичките си приятелки, с майка си, даже искаше да ме запознава с доктора, при когото лекуваше пораженията от редовната употреба на кокаин. Това ми беше в повече. Но когато реших, че ще си намеря гадже за workshop, се обадих именно на нея. Заедно с още една „вещица" отидохме в Ялта. На бара на Комара, разбира се. Когато съм при Комара, знам, че случайни хора няма да се появят. По някакъв начин, ще са „от наш'те". Моето бъдещо гадже за workshop вече беше там. Вещиците го познаваха, подпряхме се при него и... по-късно само двамата се изнесохме на някое по-тихо място. А на следващия ден ходихме на кино и ядохме пица. Класика.

Когато няма емоции, се оказа хиперлесно да спазваш правилата на играта – пише ги във всяко пазарно женско списание от типа на Cosmopolitan, Glamour, Grazia, Joy, Elle и компания. Направо се ядосвах колко е права Рускинята – цялата тази история с мъжко-женските взаимоотношения може да се менажира без никакъв проблем на пазарния принцип. Евтина работа.

Но хайде, от мен да мине – нали реших, че ще се сдобивам с навици, точно както при шофирането... няма хиляди начини да подкараш кола. Без правилното превключване на скорости и автоматизация на процеса газ спирачки, просто не караш. И така... с това гадженце – газ, спирачки, съединител, 1, 2, 3... когато се наложи задна... Работи, бе... И шибаните правила на ония кучки Елън Фейн и Шери Шнадер са като... смазана машина.

„Ако не можеш да излезеш с Mr. Right, направи си маникюра и излез с някой друг". „Ако той ти се обади към края на работния ден, за да отидете на вечеря, откажи – логично е вече да имаш друг ангажимент".

„Предложения за weekend-а се приемат до сряда. Ако ти предложи да отидете някъде в четвъртък – не, бейби. Too late, почивните дни са ми ангажирани".

Разбира се, нарушавах ги, исках да експериментирам къде са им границите на поносимост, защото, няма какво да се лъжем, българските мъже, дори когато стават за нещо, са лигльовци. Дори най-свестните сред тях са разглезени от майките и бабите, които са ги отгледали.

Бащите на момчетата от времената на социализма и преходния период нямаха историческата възможност да бъдат достойни бащи в истинския смисъл на думата – социализмът или ги мачкаше и те бяха страхливци, или бяха от онези, наблъскани с фалшиви идеали и фелдфебели в дома си. Преходът към демокрацията пък хвърли в нелоялна конкуренция едни унизени хора срещу първичната сила на надменната простотия, някак естествено съюзена с онези, които не искаха да си пуснат властта и облагите.

Буфера от тази нелоялна битка го поеха жените... от тях и без друго никой нищо особено не очакваше. Не бяха в сметката. А когато не си в сметките на някого, моделираш света, с който разполагаш, както го разбираш. И те моделираха децата си – момчетата си и момичетата си. Затова и повечето български мъже, дори и най-прекрасните, са мамини синчета. Даже бабини по-често. А жените са объркани и според характера си приемат една от двете роли – да бъдат отглеждани, или да отглеждат мъжете си. Или както казва една приятелка: „Когато си имаш работа с български мъж, размерът е важен, защото нищо друго не е важно. А когато нищо друго не е важно, трябва поне да компенсира с размер".

И сега като се замисля, и като гледам колко лесно се комуникира с мен, колко съм разбрана, си давам сметка, че единственият ми проблем с мъжете е, че не държа да ме отглеждат и категорично не искам аз да ги отглеждам. Искам да си партнираме, да бъдем екип. Ех, мечтиииии. Но в общи линии не беше проблем да получа каквото искам – вечеря, кино, секс, да ме придружи на откриване на заведение в Пловдив... Не ми се ходеше с рейса за журналисти. Казах си, нали имам гадже, сега ще го заведа на event, както правят жените... И тук моят workshop се провали.

Взехме и рекламния мениджър на Списанието с нас. Оказа се, че се познават и се заприказваха, както умеят стари познати, които не са се виждали от дълго време. И от дума на дума стана ясно, че като бръкнах в торбата, отново извадих поредния с прясно разбито сърце. Честито!

Е, с какво привличам всички мъже, които възстановяват живота си от руините, просто не знам. Ако е вярно, че привличаме огледалният си образ, значи аз също съм жена с разбито сърце, възстановяваща живота си от руините. Нямам такова впечатление за себе си... Е, да, сега съм точно това, но с господин Розов не бях... Или само аз съм си мис­лела, че не съм? Хм, това е интересен въпрос. И ако всичко преживяно остава някъде дълбоко у теб и предопределя следващите ти избори, как се чисти от hard диска? Как се задава нова програма? Ето това трябва да попитам учителя си по йога.

Партито беше доста прилично. Дори би било приятно, ако душата ми отново не се беше стегнала на възел. Какво прави това момче до мен? – чудех се, докато не можех да мигна.

Искам да строша това огледало, по дяволите! И ако привличам някакви копия на господин Розов, защо ми беше взет оригинала? Там поне имаше любов... или най-близкото й подобие. И... мъката ме заля, не можех да я спра, проникна в цялото ми тяло. Плаках в банята, както Ума Търман, когато си взе детето в Kill Bill 2, само че не от щастие... „Какво ти става? Проблем ли има?" – беше се събудил той и явно не знаеше сега пък на тази какво й става... Помолих го да си тръгнем. Веднага. В три през нощта. Поне беше добро момче. Не попита нищо повече. Стана, облече се и подкара колата. По пътя ми разказваше нещо за Щатите – как пътуваш по едни магистрали и започваш да имаш усещане, че това пътуване няма край и тогава изведнъж градът блесва срещу теб. Лас Вегас имаше предвид.

Така пътуваме и ние... тръгваме на някъде, уверени и устремени, че да, това е пътят... по някое време се отчайваме... толкова не му се вижда края... и тогава, на ръба на изтощението, пред нас блесва поредната илюзия, че всичко е прекрасно, направо бомбастично. Че можеш да изградиш мечтания си свят и върху пустиня.

Откъс от книгата на Михаела Петрова "Агент на нищото", издава ИК Изток-Запад