Manu Chao... сърцето му

За щастие на всички родни меломани, от няколко години насам, българските сцени се превърнаха в трибуна на огромен брой музиканти от световна величина.

Няма да се впускам в подробности кой вече успя да ни зарадва и на кой му предстои да го направи тепърва, защото това го знаем всички.

Ще отбележа само, че на родната публика, понастоящем, й се поднася най-доброто от най-доброто, пък и с богата гарнитура, и вече трудно би могла да се въодушеви само от факта, че гледа на живо някоя легенда.

Manu Chao обаче успя да го направи.

Френското торнадо от испански произход изнесе един незабравим (клиширано, но факт) концерт вчера, в столичната зала „Фестивална", който продължи цели три часа (на сцената) и цяла вечер (в сърцата на хората).

Три часа мултиталантливият, мултикултурен и мултимузикален певец не спря да пее, да свири на китара, да скача и да се радва на публиката, затова че му се радва.

Той излезе към 8:30, малко след симпатягите от „The Pomorians", които подгряха публиката с обилна доза веселба и настроение за почивка, и не се спря чак до 23:30, като успя да изнесе основната част от концерта и се върна на бис цели 8...9...10 пъти! Толкова, че накрая спряхме да броим и всеки следващ път не вярвахме, че го прави отново и все така енергично.

Най-хубавото обаче бяха хората: огромното множество, събрано в сравнително малката зала, бе едно от най-цветните и разнородните.

Manu определено е от музикантите, които обединяват всякакви възрасти, цветове на кожата, социални статуси и културни принадлежности.

Гледаш ги как танцуват и пляскат в такт с бийтовете и разбираш, че това е истинска радост. Гледа ги и той, и в знак на своята благодарност удря микрофона в сърцето си, в ритъма на собствения си пулс, и тананика: "Que horas son, mi corazon" в продължение на 5-6 минути.

Взираш се в него и просто не можеш да повярваш, че този човек е на 50 г. Та той изглежда на не повече от 25! С широки панталони до глезените, със скъсани кецове, с раздърпана риза, с килнат каскет, с индиански герданчета от мъниста; вдига ръце и започва да скача като някакво момче, пиещо от живота с пълни шепи.

Manu Chao се появи в сравнително тесен кръг: освен него, на сцената излязоха още само двама музиканти – един на китара и един на барабани.

Не му трябваше обаче повече, за да накара над 3500 души да скандират името му като един. Не му трябваха повече, за да накара хората да почувстват това, като един от най-вълнуващите си концерти. Не му трябваха повече, за да накара множеството да пее дружно "O-o-o" и "Por la carretera" отново, и отново и отново; и да продължават да го правят дори и след края на концерта, закрачили на тумби, разпръскващи се по улиците около залата.

Защото Manu Chao направи всичко от сърце. Едно голямо, цветно, пулсиращо в ритъма на живота сърце.