"Пина", или когато думите са излишни...

Снимка: Арт Фест

2 / 9

  "Танцувайте, танцувайте, иначе сме изгубени!" Пина Бауш

След като гледах "Пина" - великолепният филм на Вим Вендерс, посветен на Пина Бауш, осъзнах, че е много по-лесно да пишеш и говориш за неща, които не са ти харесали.

Как, по дяволите, да опишеш филм, който изцяло е посветен на танца в неговата най-висша форма? Филм, в който думите губят своята сила, изцяло завзета от силата на танца?

Няма да сбъркам, ако кажа, че най-висшата форма на модерния танц е именно Пина. Нейният танц не може да се определи - нещо средно между балет, театър и пантомима, и това повече от ясно се вижда (и усеща) в лентата на Вендерс.

Интересно е как във филм, носещ нейното име, Пина се появява само няколко пъти, а всъщност е на екрана през цялото време. В декорите на сцената, в движенията на танцьорите от многоликата, многорасова трупа, в техните очи, някак плахо поглеждащи камерата.

Защото "Пина" е документален филм за велика личност, а в документален филм за велика личност разказите на близките й (по душа) са задължителни. В словата на нейните танцьори обаче няма патос, а истински, трудни за обличане в думи емоции. Те отдават своята почит към Пина чрез телата си и доказват, че танцът е паметта на мускулите.

Тук огромна роля изиграва фактът, че лентата се гледа с 3D очила. Доказателството, че в триизмерния свят на киното има място не само за комерсиални продукции. В "Пина" 3D очилата си имат своята ясна цел - да те поставят максимално близо до усещането да гледаш трупата й "на живо". Не е никак случайно, че през по-голямата част на филма действието се развива като "сцена в сцената".

А зрителят седи притихнал в киносалона, приличащ на космически кораб, и няма ни най-малка представа къде ще го отнесе следващата сцена.

Дали на върха на някоя планина? Дали в бързите води на някоя ледена река? Или пък сред урбанистичните пейзажи на град Вупертал?

Много от сцените са заснети (майсторски) сред природата, която се превръща в част от техния танц. Препятствие, което трябва да покорят с телата си.

Пръст, вода, скали - те са и върху сцената. Танцът, същинският танц, няма как да се осъществи без съпротивление. Срещу теб самия, срещу собствените ти задръжки, срещу собствената ти свенливост. Танцът се ражда в борбата, където се ражда и самата свобода.

"За какво копнеем? Откъде идват нашите копнежи?"

Силно впечатление правят сценичните костюми и фактът, че жените в трупата й (Regina Advento, Malou Airaudo, Ruth Amarante и др.) танцуват със спуснати коси, превръщащи се в част от спектакъла, в естествено продължение на движенията им.

За да разбереш "Пина" (всъщност не само лентата, а и нея самата), трябва поне мъничко да разбираш порива, наречен танц. Трябва да умееш да чуваш музиката, а в "Пина" тя е точно толкова завладяваща, колкото трябва да бъде. В ушите ви ще продължава да звучи  песента "The Here and After" на Jun Miyake, дълго след като сте напуснали залата.

Пина така и не доживява да види проекта на Вендерс завършен. Всъщност първоначалната идея на филма е била съвсем различна, но след смъртта й през 2009 година, се превръща в своеобразен портрет.

Портрет, изрисуван от мимиките и съвършените, неподлежащи на съмнение, движения на нейните танцьори.

*Вижте кадри от филма в галерията, а трейлърът...