Киното е и изкуство. А да гледаш изкуство е духовно преживяване. Всеки филм, който по някакъв необясним начин докосва душата ти, също е изкуство. Дори недостатъците му биха ти се сторили незначителни, в сравнение с ефекта, оказан върху емоционалната система. Това до някаква степен важи за настоящето заглавие.
"Жената на пътешественика във времето" (The Time Traveler's Wife) не е филм, който претендира да е нещо повече от това, което е, и това му е най-хубавото.
Какво се опитвам да кажа ли? Много просто - това е една необикновена любовна история, в която времето е Врагът. Няма насилие, ненужни ефекти, излишен драматизъм, пошлост, сладникавост или прекалена посредственост, която е често срещана в романтичните продукции.
Скептиците биха казали, че "това вече сме го виждали", и имат пълното право. Мнозина го сравняват с „Бенджамин Бътън”, дори и с „Тетрадката”, в която влюбените се бореха с Алцхаймер.
В случая на „Жената...” влюбените се борят с една измислена генетична болест, от която страда главният герой – библиотекарят Хенри (Ерик Бана). Та благодарение на въпросната той се озовава на различни места, когато наруши нормалното си емоционално състояние и примерно се ядоса или депресира.
Излизайки извън контрол, се „телепортира” в различни моменти от живота си, дали от миналото, дали от бъдещето. Телепортира е силно казано, по-скоро се "изпарява", оставяйки след себе си купчина дрехи. Изпипано е визуално, спор няма.
Но все пак тази част е най-объркващата. Въпреки че, както казах, като цяло не нарушава настроението на филма, за всеки зрител с мозък по-голям от този на пиле, ще бъде объркващо.
Не става ясно как, кога и защо пламва искрата между Хенри и Клеър (чаровната Рейчъл Макадамс). Може би любовта няма нужда от (логично) обяснение, но пък цялата тази работа с пътуването напред и назад във времето и успоредно вървящата любовна история, би се сторила съмнителна на трезвомислещата част от публиката. На сантименталните души ще им хареса, и то много.
А да, режисьор е немецът Робърт Швентке, за когото това е първата по-грандиозна режисьорска работа. Базиран е на книгата на Одри Нифенегер, да се зачуди човек не им ли останаха идеи на режисьорите и продуцентите, та напоследък само лансират заслужаващи и не дотам заслужаващи екранизация заглавия.
Изводът – има още какво да се иска, но пък филмът всъщност е задоволително добър. Поне няма да се почувствате така, все едно сте пропилели час и половина от живота си. Романтичните души ще излязат от залата трогнати, може дори с две-три сълзи по бузите.
Е, това в случай, че не сте die hard фенове (т.е. много яки фенове) на Кубрик, Линч, Джармуш или друг Голям кино-виртуоз.
Вижте дали ще ви хареса в най-близкия киносалон тази седмица