IMG Investor Dnes Bloombergtv Bulgaria On Air Gol Tialoto Az-jenata Puls Teenproblem Automedia Imoti.net Rabota Az-deteto Blog Start Posoka Boec

„Vogue“, Втората световна и най-могъщата жена в Лондон: Историята на Одри Уидърс

13 февруари 2020 16 30

Един главен редактор на модната библия, който завинаги е в историята

Снимка: Wikipedia

През 1941 година Хитлер напада СССР. Втората световна война вече се води от две години. През това време във Великобритания излиза поредният брой на „Vogue“ – на корицата му, върху разрушена от бомбардировки сграда, стои стройна жена с безупречна шапка и ръкавици и елегантен костюм, който крещи „шик от 40-те“. Тя е обърнала гръб на камерата. Не можеш да кажеш какво си мисли, докато гледа руините. Но описанието казва всичко: „Модата е неразрушима“.

Кадърът, направен от страхотната модна фотографка Сесил Бийтън, показва на хората, че дори и през войната, животът на жените продължава. Но той не може да остане недокоснат или непроменен от случващото се покрай тях.

По това време главен редактор на „Vogue“ е Одри Уидърс – жената, която решава до пролетните шапки да публикува и информация за войната.

Просто не е модерно да не си наясно какво се случва около теб“, пише тя през 1946 г.

На Одри понякога ѝ се налага да организира страниците за следващия брой от импровизиран офис в мазе, докато бомби падат наоколо. Това, което я държи, е мисълта, че прави нещо значимо.

„Когато приключваше броя на „Vogue“ тя бе в своята стихия. Бомбардираха я, но правейки това, в този момент тя осъзнаваше, че „Vogue“ има и друга цел, освен да промотира новата мода – да повлияе върху живота на жените“, казва Джули Съмърс, автор на новата биография за Уидърс „Облечена за война“.

Неслучайно главата на борда на директорите я нарича „най-могъщата жена в Лондон“.

Одри е родена през 1905 година в либерално семейство. Учи в Оксфорд и работи в книжарница, а след това получава работа в издателство, преди да стане „ненужна“ в него, тъй като е жена. Разбираемо за онова време, компанията търсила мъж за нейната позиция. Така Уидърс решава да отговори на обява във вестника – за помощник редактор във „Vogue“. Там тя започва да разцъфва и вече 35-годишна, докато американските ѝ колеги са парализирани от войната, тя си завоюва поста на главен редактор на модната библия.

Предизвикателствата пред нея били много – хартията била редуцирана, както и дрехите. А това било критично за индустрия, която разчита на новото и красивото. Освен това, екипът на списанието трябвало да напусне главния си офис на ул. Бонд, тъй като той бил бомбардиран многократно и уцелен поне веднъж. Може би изглежда несъвместимо да се пише за подгъва на роклите, докато на следващите страници се говори за разрушение и смърт, но за екипа на „Vogue“ това бил важен акт на защита срещу нацистите.

Освен това, по-късно се оказва, че „Vogue“ има пръст в битката срещу врага.

Журналистите се срещали редовно със Министерството на финансите и Министерството на отбраната на Великобритания. Политиците виждали списанията като по-добър канал за комуникация с жените за жертвите, които трябва да направят, от вестниците. А „Vogue“ бил специален, тъй като читателките му били жени с влияние, които можели да започват нови трендове. Първоначално съобщението било просто – те трябвало да продължат да пазаруват, за да поддържат икономиката. През 1941 година обаче нещата се променили – модните фабрики започнали да правят униформи, дошла рационализацията и жените били окуражавани да износват старите си дрехи. Дори авторите на модната библия били принудени да носят едни и същи дрехи всеки ден.

„Vogue“ назначава дизайнери, които да помогнат с идеи как одобрените от правителството дрехи, които могат да се купят с купони, да станат по-красиви. Списанието промотира това сам да си отглеждаш зеленчуци и дори късите прически за жени, от страх, че косите им могат да се заплетат в машините, докато работят във фабриките.

Ала Одри не обичала пропагандата. Тя искала читателите ѝ наистина да разберат войната.

Тогава на помощ идва Лий Милър – модел, който се превръща във фотограф и репортер по време на войната. Тя била американка, която получава акредитация да отиде на бойното поле чрез американската армия.

Един от първите материали, които Милър праща на „Vogue“, е от Сен Мало. Красавицата се озовава в центъра на бойни действия и атаки с напалм. Но цензурата тогава не позволява на списанието да публикува материала си.

Но Милър имала око за нещата, които мъжете пропускали. Пристигайки в Париж, тя праща снимка на малки момчета, които въртят педали във фризьорски салон, за да захранват сешоарите. В Мюнхен, тя се озовава в частния апартамент на Хитлер, след като той го е напуснал и се снима във ваната му. Мръсните ѝ военни обувки, били оставени на жълтата му постелка за под.

Лий също така пишела за жените и децата, убивани във Франция и пращала снимки на скелети, захвърлени след освобождаването на лагера Бухенвалд. Редакторите във „Vogue“ се чудели дали читателите им ще издържат на подобна гледка, но достигнали до консенсус и решили да публикуват един от кадрите на страниците си.

Не е изненада, че и двете жени изпитвали трудност да се върнат към мирния живот.

Милър страдала от постравматичен стрес след края на войната, но също така не можела да намери заместители на високите нива на адреналин, които работата ѝ като репортер на фронта ѝ носела. През това време Уидърс се борила със очакванията на своите американски издатели, че тя отново ще се завърне към съставянето на „обикновено списание за мода“.

През 1946 година Одри пише до главната редакторка на американския „Vogue“ Една Ууолман Чейс, че списанието трябва да покрива „всяка тема, от която се интересува интелигентната, софистицирана жена“ и че политиката на медията „трябва да е прогресивна“.

Политиката не трябвало да се пренебрегва. Нито всичко, което оформя живота на жените, като здравето, образованието и дори цените в магазините. Още повече, според Уидърс да избягваш да коментираш политиката, било също политическо решение, тъй като така просто се придържаш към статуквото.

Днес Уидърс би била доволна, тъй като британския „Vogue“ окуражава читателите си да са „сила на промяната“, а американският Teen „Vogue“ категорично напада Доналд Тръмп. Но тогава това било прекалено революционно за Чейс, която заявила, че „„Vogue“ трябва да научи читателите си на маниери и вкус, а да остави те сами да формират политическите си възгледи“.

Уидърс губи битката, но въпреки това продължава да преминава граници, дори и през 50-те. Тя назначава жена за моторен кореспондент, когато малко жени карат сами колите си и заявява, че дамите не трябва да бъдат представени само като „жени на известни мъже“. Назначава на работа й жени, майки на две деца във времена, когато от тях се очаква да напуснат работата си и да се грижат за семейството си.

През 1959 година Одри се пенсионира. Напускайки „Vogue“, тя остава настрана и от целия публичен живот. Макар променила живота на жените във Великобритания, тя не е толкова известна, колкото другите дами в тази област. Но според Джули Съмърс, времето светът да научи историята ѝ и да запомни името ѝ най-накрая е дошло.

Автор: Нели Христова

Автор - снимка
Автор на статията:
Криси Табачка

КоментариКоментари