„Живот и приключения“ от Жаклин Вагенщайн

Жаки в Австралия.Снимка: Личен архив

2 / 10

Може би само споменаването на фамилията Вагенщайн буди у вас асоциации с двама от най-изтъкнатите представители на артистичната прослойка на България.

Най-вероятно се сещате за известния известния български режисьор, сценарист и писател Анжел Вагенщайн или за сина му - кинокритика, сценарист и издател Раймонд.

Но сега няма да ви запознаваме нито с единия, нито с другия.

Ще ви представим Жаклин, стопроцентово очарователната дъщеря на втория, която освен като супер стилна, авантюристична и начетена млада дама в средите е позната най-вече като ПР на издателство „Колибри“.

Малко са хората, които на такава зелена възраст са обходили толкова хиляди километри, държали толкова стотици книги и са се срещали с толкова десетки интересни хора.

Но Жаки е всичко друго, но не и грандоман – ще го усетите още щом зърнете приветливата й усмивка и непринудено, младежко поведение.

Също като многото писатели, които представлява, Жаки има какво да разкаже.

Коя в Жаклин Вагенщайн?

Винаги много съм се затруднявала от този въпрос... Как да определя себе си?

Ами на 29 години съм, завърших културология, филология и европеистика в Париж. В момента пиша докторска дисертация.

Паралелно от 5 години работя в издателство „Колибри“. Занимавам се със стратегиите на издателството, подбора на заглавията и пласирането им на пазара, както и с връзките с обществеността и международните контакти.

Все още живея по няколко месеца на година във Франция, където прекарах едно десетилетие. Преди това живях във Виена.

Аз съм човек, който винаги е на път – и се надявам винаги да е така. Това перфектно съвпада с неспокойната ми и свободолюбива натура.

Иначе се интересувам от всички видове изкуства и им посвещавам голяма част от времето си, не само на книгите, но и на музиката, киното, визуалните изкуства, театъра.

А мислиш ли, че това, което си ти до голяма степен се дължи на семейния ген – вие сте прочут род, разкажи нещо повече за него?

Специално що се отнася до моите качества (и кусури) - определено да. За мен семейството и възпитанието са много важни. Също както и свободата да бъдеш себе си и въобще да избираш.

Имам щастието в моето семейство и в моята работа да имам свобода и право на инициатива и това ми дава възможност да бъда наистина себе си, с добрите и с лошите ми страни.

А иначе, може би най-известен от фамилията е дядо ми (Анжел Вагенщайн), който е сценарист и писател. Има доста филми, които не се нуждаят от представяне. В момента пише книги.

Трилогията му за съдбата на евреите през 20ти век („Петокнижие Исааково”, „Далеч от Толедо” и „Сбогом Шанхай”) пожъна небивал успех по целия свят.

Той се превърна в най-продаваният и най-превежданият български автор в чужбина, въпреки, че този факт рядко се споменава тук, в България.

Защо, според теб, тук се говори недостатъчно?

Може би се акцентира на млади автори, на по-новаторска проза. Но все пак е жалко, че български автор, който в момента е издаден в САЩ и във повечето европейски държави (всяка година получаваме по няколко номинации за литературни награди), не буди същия интерес тук.

Но това е често срещан феномен – когато цял свят оценява нещо наше, ние сме първите, които ще го пренебрегнем.

Та това е дядо ми, а що се отнася до баща ми (Раймонд Вагенщайн) дълги години е бил кинокритик и сценарист, а в момента е директор на издателството.

„Колибри“ полага своето начало през 1990-та година, когато той, заедно с майка ми, която по онова време е вече утвърден издател от „Народна Култура“, и нейната колежка и преводачка Жечка Георгиева решават да се захванат с този бизнес.

За 20 години, „Колибри“ се е утвърдило като един от първенците на пазара, който е доста наситен. Как се прави успешен книжен бизнес в България?

Пазарът тук е изключително муден и непредвидим, аудиторията също е трудна откъм настроения и предпочитания, да не говорим за икономическото състояние на държавата.

Общо взето, в тази обстановка, тайната, за мен, е в професионализма и желанието, с което се работи на фона на общата апатия и безхаберие.

В „Колибри“ се влага много любов в работата и тя се върши с всеотдайност, макар и в леко артистичен хаос.

Хората, които стоят зад „Колибри“ обичат книгите и професията си и са се доказали през дългите години на съвместна работа.

Смятам, че сме изградили добър, професионален и компетентен екип. Смятам също, че нашите читатели си дават сметка за това.

Естествено, никой не може да е перфектен, и винаги се случва да станат малки грешки. Но като цяло се стремим да задоволим максимално желанията и вкусовете на нашите читатели.

Ти спомена, че сега вкусовете на българите са малко непредвидими. Какво се чете в момента?

Ами общо взето книгите, които станаха феномени на световно ниво – Дан Браун, Хари Потър, Здрач - са няколко заглавия, които мога да изброя на прима виста.

Сред тях е и нашата трилогия „Милениум“, която освен, че е много качествена проза, е изключително увлекателна и се радва на растящ читателски интерес.

Трудно е да се каже какво точно се чете, но винаги масовият вкус предпочита по-леките и достъпни четива, или книги, които ни учат на нещо конкретно, така наречените „Как да...?“. Другото са различни моди.

Новата мода сред тийнейджърите например са романсите за вампири.

Твоята професия е много интересна. Лесно ли е да си ПР?

Ами не е лесно да си ПР (аз между другото не харесвам много тази дума и не се самоопределям като ПР на Колибри).

Още по-трудно е да си ПР на книги, защото се сблъскваш с много специфични публика и продукт.

Интересното е, че всяка книга при нас е самостоятелен проект, която трябва да достигне своята публика: издавайки толкова разнообразна литература, ние никога не можем да направим две еднакви ПР кампании.

Всяка от тях е уникална сама по себе си и именно това прави работата динамична и разнообразна.

Организираме и много събития. Трудно е да накараш хората да присъстват на премиери на книги, затова се опитваме да разнообразяваме проектите си и да ги правим максимално атрактивни.

Правили сме всичко: от циркове, до концерти, купони и театри. Общо взето, когато искаш да привлечеш вниманието на публиката е необходимо да направиш така, че хората да се радват да присъстват. Не бива да се разочарова публиката.

Оттам нататък има и ПР за самия имидж на издателството, който се гради по трудно и отнема повече време. Той e съвкупност от всички кампании за книги и събития взети заедно.

Ти се срещаш с много именити хора. Коя среща няма да забравиш?

Наистина, ние сме във връзка с всички живи писатели, които издаваме. Много от тях сме канили или предстои да поканим. За мен най-впечатляваща до този момент определено бе срещата с Вим Вендерс.

До много големи хора съм имала достъп, сядали сме на една маса и т.н., но специално той ми направи огромно впечатление.

Силата на присъствието на този човек ме остави без думи. Той имаше очи и уши за всеки един от залата, където правихме представянето на неговите книги.

Когато подписваше новата си книга, имаше 300 – 400 човека, които стояха чинно на опашка. Той стисна ръката на всеки един от тях, надписа всяка книга поименно, включително на кирилица, за тези, които не четяха други езици.

Помнеше лицата и дори местата в залата на хората от публиката. Отдели внимание на всеки присъстващ и го накара да се чувства уникален.

Способността да се учудваш, да забелязваш малките подробности, да намираш интересното и уникалното у всеки човек за мен е много ценна и достойна за възхищение.

Ти непрекъснато пътуваш между Париж и София. Какво си решила – тук ли ще останеш или там?

Ами аз вече толкова години живея така, че не знам дали ще мога да живея по друг начин. Мисля, че някак си в днешни дни, нищо не ни задържа чак толкова на едно място.

С начина, по който се развиват технологиите и света като цяло, мисля че спокойно мога да продължа така нагоре – надолу, а какво ми е подготвил животът - това вече не знам.

Трябва ли да питам къде ти харесва повече?

Смело мога да кажа, че и на двете места ми харесва еднакво. Нещата се уравновесяват.

Когато съм в Париж, съм страхотно щастлива: защото съм си у дома, защото се разхождам по пешеходните улици, защото градът се променя всеки ден, ври и кипи от култура и събития и винаги има какво да научиш. Има вибрации, които те карат да се чувстваш жив.

След това си идвам тук и си казвам: „Ох, сега пак ще се ядосвам на дупките по улиците, на популизма, на невежеството или невъзпитанието на някои хора, всеобщи причини за недоволство.

И от друга страна тук се оказва едно не по-малко вибриращо, енергийно място, което е пълно с позитивни, интелигентни и интересни хора, с които имам какво да си кажа и от които имам какво да науча.

Има и не по-малко събития, различни, но интересни.

Също така, намирам реализация, мисля, че има какво да дам. И не на последно място, тук са моите семейство и приятели, които са незаменими.

Ти си един доста стилен човек, можеш ли да ми кажеш София има ли стил?

Напоследък съм се загледала в разни модни и дизайнерски списания и всъщност си дадох сметка, че харесвам еклектиката, смесицата на стиловете, странното несъответствие на нещата, което всъщност ми допада.

Не обичам подреденото и спретнатото, харесва ми да има хаос и в този смисъл може да се каже, че София има нещо като свой, уникален, стил. Или по-скоро странен чар.

Но, ако сравняваме с Париж, има много какво да се желае. Тук нещата се решават локално, няма никакъв глобален поглед, всеки си копае собствената градинка и изобщо не му пука какво се случва наоколо.

Няма гражданско общество, няма съзнание за живеене в този град. Пълна бъркотия. И ако трябва да кажеш дали София има стил – в този контекст не.

По-скоро е една смесица от стилове – кое за главата, кое за краката...

Основната разлика с Париж е, че дори и най-невзрачните му жители имат отношение към града. Има неща, които се правят повече със самосъзнание, а не толкова с пари.

Това е което липсва на София. И все пак това е моят град и много бих искала някой ден да започна да се гордея с него.

А какво е модата за теб? Колко е важна за работата и за стила на живот като цяло?

Модата за мен е вид комуникация. Начинът по който се обличаш е огледало на твоята личност. Начин да се изразиш. Например, днес искаш да направиш впечатление, а утре да минеш незабелязан. Вчера пък искаше всички по улицата да се обърнат след теб.

Мисля че модата е и изкуство.

Останах впечатлена от книгата „Коко и Игор“, която разказва за любовната история между Коко Шанел и Игор Стравински.

Световноизвестният музикант и дизайнерката в един момент водят именно този спор: изкуство ли е модата?

Същият въпрос се постави и на изложбата посветена на Ив Сен Лоран в Париж. Моят отговор е да, модата е изкуство.

И дори когато става въпрос за ежедневното обличане, пак става въпрос за послание. Това е начинът, по който искаш да покажеш себе си на другите.

Иначе, естествено, на най-повърхностно ниво, колкото по-добре изглеждаш – толкова по-добре.

Не говоря толкова за физически качества, колкото за стил, вкус. Външния вид не е без значение, въпреки че не би трябвало да взима превес.

Ти си пътувала доста. Можеш ли да изброиш твоите топ 10 дестинации?

Правила съм си подобна класация:

1.Рилските езера
2.О. Брач, Хърватска
3.Водопадите Игуасу, между Аржентина, Парагвай и Бразилия
4.Бон Дай, квартал в Сидни, Австралия.

За тези съм убедена. Оттам нататък са много. Харесвам еднакво и планината и морето. Любимият ми континент е Южна Америка - там има невероятно съчетание от интересни хора, божествена природа, културни забележителности.

Също харесвам много полуостровите - Иберийския и Балканския.

А какво би пожелала на вашите и нашите читатели и на себе си?

Като един истински водолей, който мечтае да спаси света, в глобален план, бих си пожелала да намалеят всички катаклизми, които се случват напоследък.

Все по-осезаемо се усеща, че светът не върви на добре.

Иначе, на „Колибри“ желая все по-млади читатели. Много се радвам, като видя, че младите хора четат.

Смятам определено, че това е особено важно за бъдещето на България. Искам да докажем, че в България се чете, че младите не се интересуват само от чалга, че сме хора с широки хоризонти и висока култура.