Разговори за мъже с Цвета Стоева

“Истинският мъж е като любимата ти блуза в разхвърлян гардероб. Знаеш, че е някъде там, но никога не можеш да я откриеш, когато ти трябва. През ръцете ти минават десетки дрехи. Със съдържание на памук, което не отговаря на сезона, и цвят, който не отива на косата ти. Сигурна си, че няма да ти стоят добре, но ги пробваш. За всеки случай.”

Така започват първите редове от разказите на младата българска авторка Цвета Стоева, опаковани само в една-единствена дума, изписана върху две червени корици - „Мъже“.

Това е от онези книги, които човек изчита на един дъх, особено ако става въпрос за човек с по-развита дясна половина на мозъка, затруднения при даване на напътствия на пътя и любов към обувките на високи токове.

Но не се бъркайте - „Мъже“ далеч не е дело на някаква Кари Брадшоу wannabe, която е писала така, все едно живее живот, изтъкан от кристали „Сваровски“ в центъра на Манхатън.

„Мъже“ е написана за всички нас – младите, страстни и умни момичета, които са поели по един доста неравен, но пък изпълнен с приключения път с една-единствена цел – намирането на истинската любов.

Прочетете ли "Мъже", неизбежно ще се почувствате така, сякаш героиня в разказите на алтер-егото на Цвета - Катя, сте всъщност самите вие. Защото това са разкази, преживени от всяка една жена, независимо от времето и географската ширина.

И преди да сте започнали да си тананикате встъпителната боса нова от „Sex and the city”, ще побързам да ви представя Цвета Стоева...

Разкажи ми малко повече за себе си?

Казвам се Цвета Стоева, работя като копирайтър в рекламна агенция и през останалото време пиша*.

А как дойде идеята идеята за „Мъже“? Знам, че това е нещо като реплика на „Жени“ на Буковски, би ли могла да направиш някакъв паралел?

„Жени“ ме вдъхнови по-скоро от гледна точка на заглавието. Не бих могла да сравнявам „Мъже“ с „Жени“ на Буковски, защото това е Буковски, той е гениален и аз много го харесвам. Всъщност малко хора се сещат, че това е реплика на „Жени“, сюжетно също не си приличат толкова много.

А колкото до идеята, тя дойде покрай блога ми, в който първо започнах да пиша. Малко по малко започнаха да се оформят истории, след това написах още нови истории и тя накрая книгата сама си стана.

А колко от нея е художествена измислица и колко е реалност?

Хаха, това е любимият ми въпрос. Доста голяма част са реални истории. Литературната измислица не ми се отдава засега. Още в началото, когато започвах да пиша, винаги взимах характера на мой приятел и го развивах в разказ.

В България никой не може да ти даде съвет как да пишеш, кое подобрява историята и кое й пречи. Тук нямаме програми по Creative writing, както в Америка, например.

Затова описвах реални събития и хора. Смятах, че по този начин има много по-малка вероятност да сбъркам или образите да изглеждат неубедителни.

В разказите ти присъстват доста реални фигури, било то мъже или близки приятели. Питаш ли ги, когато пишеш за тях?

Когато сядам да пиша, никога не взимам разрешение. Ако сам си поставяш ограничения, няма смисъл да пишеш изобщо.

A имало ли е случай някой да ти се обиди?

Не.

Лесно ли е да се пише за мъже?

Не бих казала, че пиша само за мъже. Може би името на книгата създава такова впечатление. Пиша за нещата от живота, такива каквито ги виждам и каквито са около мен. Това включва и мъжете, разбира се, но и много други теми.

Кой е мъжът, който никога не би забравила?

Повечето от мъжете, с които съм била, няма да забравя никога. Всеки човек, който идва в живота ти, те променя и от връзката ви, дори да е имала трагичен край, остава нещо ценно.

Има случаи, в които се учиш как да страдаш, как да забравиш и други, в които се опитваш да се измъкнеш на пръсти и да не нараниш. Има и мъже-находки, които оставят много по-голям отпечатък от останалите. То е като при четенето на книги – понякога попадаш на наистина ценни екземпляри, понякога на junk food.

Има ли мъж, за когото не би писала?

Не или поне досега не се е появил.

Както сама каза, започнала си да пишеш първоначално в блог. Какво е мнението ти за новата, интерактивна комуникация, която така агресивно навлиза в живота ни? Променя ли тя отношенията по някакъв начин?

Всъщност, аз започнах да водя блога си, тъй като имах доста разкази, които не знаех какво да правя. Така че блогът дойде в следствие на писането.

И беше интересен експеримент, най-малкото, защото получавах светкавична обратна връзка от читателите, което за всеки пишещ човек е важно. Ако имаш предвид социалните медии като Facebook, засега стоя настрани от тях, защото не виждам нищо за себе си вътре.

И все пак, Катя се беше запознала със Сърфиста в интернет, нали?

Да. Това е истина. Аз съм се запознавала по този начин с много хора. Просто не мисля, че бих започнала да го правя целево. За да се запознаеш истински с един човек, е нужно да го видиш действително. Хората в мрежата са много по-различни от това, което са в реалния живот.

И в крайна сметка, какво точно иска Катя да каже на хората, включително на жените, които като нея търсят обич?

Това, което аз искам да кажа, е истината. Когато пишеш в първо лице, изкушението да представиш героинята си в най-добрата светлина, да изпилиш недостатъците й, е голямо. И точно тогава историята става фалшива. Много хора се дразнят на факта, че назовавам нещата директно или че героинята ми се напива и прави свирки например. Но когато затворят лаптопите си, много от тях се връщат вкъщи и правят същото.

Какво се случва с нея след раздялата й със Сърфиста?

Това ще разберем в следващата книга.

Един добър блог само ли е необходимото условие за това да издадеш книга в сегашно продължително, и ако не, кажи какво?

Блогът въобще не е необходимо условие. Според мен, за да издадеш книга, независимо в кое време е написана, трябва да имаш какво да кажеш на хората. Библиотеките са пълни с боклуци и не е нужно ние да добавяме още.

Вижте Цвета и „Мъже“те горе в галерията.

*Може би сте чели Цвета в Капитал Light, Тема, Мениджър, L’Europeo, Amica, Едно, Една седмица в София, EGO, Жената Днес, и др.