С поглед нагоре, на връщане от работа

„Кажете ми къде да заведа гости от чужбина, като в София няма нищо интересно за гледане“, попита един колега преди няколко вечери.

Заляхме го с порой от места и готови маршрути „като за чужденци“, а той гледаше все по-изненадано и по-изненадано.

Връзката с града, в който живеем, е като дългогодишен брак. В началото е имало привързаност, любов и ненаситност.

Улиците са били обикаляни, дърветата са се превръщали в скривалища, а църквите са пълни с вълшебства. 

Пейките са посрещали прегръдки, сълзи, любови и раздели.

А после се настанява рутината, свикването и абсолютното безразличие.

Вървиш от работа до вкъщи и обратно по познатия до болка маршрут, дори не излизаш на разходка вече, защото „няма къде да отидеш“ и гледаш за пореден път „Вики, Кристина, Барселона“, защото ти се пътува до безсъзнание.

След дългата връзка със собствения ти град започва да ти се струва, че другите са по-хубави, по-чисти, по-интересни, по-малко мръсни, по-малко скучни, по....

И си намираш любовник. Даже няколко. Обикаляш ги, флиртуваш с тях, пазиш всяка бележка, получена в него като скъп спомен.

Имаш купища снимки и купища планове за нови и нови места, на които да отидеш, презирайки това, че си „вързан“ за дома и за работата си.

И както става обикновено при дългите връзки, разбираш какво си имал чак когато го загубиш.

Разбираш, че новият е също така мръсен, сив, понякога шумен, скучен в неделите град, с лоши навици, но с добри обноски пред „чужденците“.

А можеше просто да си обръщате повече внимание.

Да гледаш собствения си град с любопитството на новопристигнал и с внимание към дейтала, както правиш когато си на път, тогава ще имаш поне още една причина да се усмихваш всеки ден.

Повече от много е.