За силата на отрицанието

"Отрицанието улеснява комуникацията, не я прави по-ефективна."*

Замисляли ли сте се колко голяма част от междуполовите, всъщност междучовешки, отношения са започнали с някоя от словесните форми на отрицание? Елементарен пример: случаен мъж те приближава в бара с намерението да се запознае с теб, но ти автоматично, някак програмирано, го отблъскваш с "Нямам нужда от нови приятели" или "Не, благодаря, имам си питие".

Тези примери наистина са елементарни, но са много показателни за това, как точно реагираме. Най-странното е, че в повечето случаи намираме, по-скоро определяме, тези реакции за спонтанни.

Наистина ли така е програмирана човешката мисъл? Отказвам да повярвам. И с този отказ продължавам, потвърждавам, току-що казаното от мен самата. Дори монолозите ни са пропити от отрицания!

Какво точно се случва в човешкия мозък, когато той се откаже от нещо/отказва да повярва на/в нещо?

Разбира се, нямам необходимите познания да обясня нещата научно, затова ще ви ги поднеса така, както аз самата ги усещам. Отказът/отрицанието е равносилен на плъзгаща се врата, която автоматично се затваря всеки път, когато интересът ни е привлечен от нещо ново, неочаквано, непредвидено; нещо, което ни изкарва от обичайния модел на поведение; нещо, което има потенциала да ни промени.

Отрицанието всъщност е защитен механизъм, който в крайна сметка не ни защитава, а ни прави линейно глупави.

Как реагирате, когато водите спор с половинката си или с някой друг близък човек и чувате неща, които не ви харесват особено? Отричате ги!

Как реагирате, когато ви се случи нещо наистина лошо, независимо дали в професионален или личен план? Отказвате да повярвате. Плъзгащата се врата изскача от някой тъмен ъгъл на лявата или дясната половина на мозъка и угоднически загражда проблемите. Само че тази врата е от стъкло, и дори то да е огнеупорно, все пак е прозрачно.

И когато на едно място се съберат толкова много проблеми и пропуснати възможности... Отказваме да повярваме, че сме били толкова глупави и обикновено започваме да вменяваме вина на тогавашните обстоятелства и на ситуацията. Често и на хората, въвлечени в тях по една или друга причина.

Възможно е да обвиним и себе си, но и това не ни води до някое по-светло и обозримо място.

Подсъзнателното желание да отказваш обикновено е породено именно от чувство за вина, което може да е придобило друг образ вследствие на струпалите се около него, зад същата онази прозрачна врата, (условно наречени) проблеми. Вината е най-тежкият товар, който носим на гърбовете си, и в крайна сметка - най-безполезният.

Но не разбирайте чувството за вина в онзи най-буквален библейски смисъл. Отворете който и да е синонимен речник и нагледно ще прочетете различни негови синоними (виновност, грях, грешка, провинение, прегрешение, простъпка; отговорност, причина**).

То започва своя път в самото начало на човешкия живот, а до момента, в който наистина осъзнаем с какво си имаме работа, са се изтърколили няколко десетилетия. Няколко десетилетия на моделирано поведение, което е в основата на верижната реакция, в която живеем всички.

Отказвате да повярвате?

Изглежда е време да подобрите комуникацията със самите себе си и след това да търсите баланс с външния свят. Едното без другото не може, или ако трябва да избегна употребата на отрицателната частица ''не'' - говори със себе си, за да можеш да разговаряш с останалите.

*От книгата "Как да решаваме успешно проблеми в бизнеса със силата на НЛП"

**От Български синонимен речник, трето издание, на Издателство "Хейзъл"