Следите остават

Автор: Светлана Видинска, info@tialoto.bg

Каквито и хора да пресичат живота ни, може би наивно си мислим, че само малко от тях всъщност имат значение. Допускаме до себе си избраните - тези, които наистина държат на нас и тези, които обичаме. Истината обаче е друга. Всеки, абсолютно всеки е оставил следата си, дори и тези, които са ни наранявали или просто са били напълно безразлични. И тези, които ние сме наранявали. Волно или неволно – какво значение има, след като следите винаги остават.

Ако човек осъзнаваше напълно силата на думите, може би щеше много по-внимателно и прецизно да борави с тях. Известната поговорка „Дума дупка не прави" е изцяло погрешна. Прави и още как. Силата на думите е мощно оръжие и действително те могат да лекуват, но могат и да убиват. В най-лекия случай просто нараняват. Но така, че дълго кървим, преди времето да докаже какъв добър лечител е. И все пак не винаги. Осланяме се на времето просто защото притъпява болката от казани някога думи – силни, до болка.

Странно как хората могат да живеят дълго, понякога години наред със спомена за тях. Естествено могат да правят всичко, което да обори смисъла им, силата им и предназначението им, могат да се направят, че хич не им пука, но в действителност те са нанесли удара си с безпощадна точност и човек или се съвзема, или е подвластен на силата им дотогава, докато не намери място в сърцето си за прошка. За другия или за себе си.

В същото време е благодарен, когато в момент на пълно отчаяние някой е намерил точните думи, с които да го изправи на крака и да избърше сълзите му. Защото има и такива думи – благодатни, като топъл дъжд над изсъхнали поляни.

Незнайно как този човек се появява в живота ви, но неговата мисия е била именно в това да ви подаде ръка и изпълни със сили. Не е задължително да бъде човек от семейството, може да бъде напълно непознат, може дори да не бъде личност, а нещо, което сте видели, усетили и нещо, което е разтърсило психиката ви из основи. Може да бъде и нещо прочетено, дочуто, някаква реплика от рода на: "Ядосвах се, че нямам нови обувки, докато не видях човека без крака...".

Всичко може да се случи, докато вървите по пътя към прошката. Оказва се, че тя не е само лечебният инструмент, който задължително трябва да носите със себе си, а единственият! Човек обикновено е много зает, за да подбира думите си в делника и понякога дори не си спомня какво е казал – за него са били само фрази, вятър работа! Само че те никога не са обикновени. Всяка от тях има послание, което обаче е нож с две остриета – за този, да когото са предназначени и за този, който ги е изрекъл. Отправени в пространството са просто бумеранг, който на всяка цена и задължително се връща – да лекува или да убива. Не се съмнявайте, че ще ви открие – където и да сте. В крайна сметка следите остават. Не мислете, че това е просто отмъщение. Това е справедливата развръзка на събитията, в които сте участвали. Въпросът е какъв сте били – враг или приятел.