Яна Огнянова: Все едно някой те кара насила да правиш най-хубавото на света

Повече от месец сме в извънредно положение, а едни от най-усещащите това време са артистите, които не могат да са на сцена пред своята публика. Ще си поговорим с някои от тях за случващото се. Днес срещата ни е с актрисата Яна Огнянова.

Сценичните ѝ търсения са многообразни. Лесно влиза от образ в образ. Доказва го в моноспектакъла „Жената е странно животно“, където освен че изиграва 33 роли, пее и свири на китара. Музикалният си талант показва още в „Гласът на България“. Част е от професионална група за импровизационен театър ШиЗи Про.

Позната е и на малкия екран с участието си в сериали като „Под прикритие“, „Етажна собственост“ и „Седем часа разлика“. Откакто сме в самоизолация се преоткрива като начален учител, готвач, чистач, психолог... Не че е лошо, но се надява скоро коронавирусът да остане само в историята.

Всеки сигурно си е мислил, че може да „влезе“ в някакъв филм. Какъв е твоят?

Комедия на ужасите е. Случват се разни брутални неща, които се преработват през чувството ми за хумор и от това излиза поносим жанр. Не става за кината! Прекалено саркастично е.

Как живееш днес? Какво бе вчера? Какво мислиш, че ще е утре?

Днес съм начална учителка, готвачка, силно изявена чистачка (мия по няколко чифта ръце много пъти на ден), детегледачка, психолог, майка на пълен работен ден, озвучаваща актриса и съпруга. Вчера бях актриса и някои от гореспоменатите неща, но играех и в театър. Беше много хубаво. Имаше публика и хората пляскаха. Или това беше само сън. От мислене какво ще е утре забравих да изключа котлона.

Животът на артиста по време на изолация – няма я срещата, няма я сигурността, какво има?

Има семейство, което те поглъща и е много приятно. Все едно някой те кара насила да правиш неща, които са най-хубавите на света. Нещо като да плашиш куче с кокал.

Имаш и деца, как те приемат това, как ти им го представяш?

Очаквах да се побъркат от изолацията, но те се приспособиха и са по-послушни от мен. Даже си правим купон от време на време. Пускаме си музика и си танцуваме. Без да си говорим. Ей така просто. Всеки както може.

В днешно време всеки говори за здравето, за икономическата криза, но без духовното, какво се случва?

Духовното си е там и никога не е изчезвало. То само изскача като от дупка, без да го търсиш. Седя си, мисля си нещо хубаво, сещам се за някое парче, взимам си китарата и си го свиря и пея и си спомням коя съм и какво ми липсва. Толкова много енергия за сцена имам в момента, докато седя на дивана и отговарям на тези въпроси, че имам чувството, че ако някой сега дойде и ми каже – „Ставай да играеш! Ето ти я сцената!“, ще излезе някакъв брутален жанр и от енергията на дълго неигралата актриса няма да се разбере нито текстът, нито за какво става въпрос. Само ще се мяткам неконтролируемо във всички посоки. Няма да става за гледане от нормални хора.

Изпитваш ли страх и как се справяш с тези чувства?

Страх в момента не изпитвам. В следващия момент не знам. Обикновено страхът се измества от надъхване за справяне с всяка ситуация, независимо дали е по-силна от мен. Няма как да се предам и да се страхувам. Мога само да внимавам и да се погрижа да направя каквото трябва, пък да става каквото ще. Страхът не е опция за мен, защото ме изяжда. А аз искам да съществувам още. Така го планирам.

Как се излиза от това, в което сме сега?

Не знам как се излиза. Надявам се хората, на които това им е работата да действат правилно. Аз мога само докато съм вътре да се приспособя някак. И да се надявам на най-добрата развръзка. Моля се всичко да приключи и да остане в историята.