Мрачната мания по знаменитостите още е актуална, пише The Guardian по повод новия филм на Netflix, доближаващ ни до музиканта Роби Уилямс. Превърнал се в звезда още на 16-годишна възраст, когато става част от групата Take That „хулиганът“ на поп музиката изглежда е роден под щастлива звезда, но дали наистина е така?
Режисьорът Джо Пърлман събира часове наред архивни кадри от живота на певеца, голяма част от които не са показвани досега. Правят впечатление моментите, когато Роби е под въздействието на алкохол и наркотици и чете коментари на публиката за музиката му. Не успява да понесе отрицателните мнения лесно. „Роби Уилямс прави музика за хора, които не чувстват“, казва той, докато очите му са хлътнали.
Да кажеш нещо обидно на известна личност за мнозина изглежда шега, но наистина може ли човек да се справи с всичката омраза, която хората му изпращат...
Вече почти на 50, от някогашният бунтар не е останало много. Предимно обикалящ около леглото, предпочитащ да е в дома си с децата и съпругата си, Уилямс си спомня за сложните моменти от живота му.
Режисьорът вече е правил документални филми за известни личности. Той снима ретроспективни филми с бойбандата от 80-те Bros, с актьорите от поредицата за Хари Потър и с шотландския автор на песни Луис Капалди.
Тук отново се очертава ужасяваща картина на таблоидната преса и на жертвите на живота под нейния контрол. Уилямс може би се различава от предишните теми на Пърлман по сложната си публична личност: той е привличал вниманието, но и се е бунтувал срещу него.
Според съвременните мерки за това кой заслужава съчувствие, Уилямс е с нисък ранг, счита се, че има защитен щит от привилегии: хетеросексуален, бял, мъж, работоспособен. Въпреки това е показано, че той се огъва под натиска, оказван върху него, дори като роден артист, пише още изданието.
Уилямс е преследван понякога от 300 папараци наведнъж, в двуетажни автобуси и хеликоптери. В документалния филм се вижда как той се обажда по телефона на вестник „Сън“, оспорвайки заглавието на тяхна статия. По-късно от джакузи той се нахвърля срещу колумнистката на вестника за шоубизнеса Виктория Нютън.
„Струваше ми се, че всеки ден ще чета в печата какъв отвратителен човек съм“, казва сега Уилямс. Всеки опит да се ангажира или да изиграе пресата в нейната собствена игра се проваля. Уилямс издава Angels, песен, която почти всички обичат, а е осмивана като средностатистическа и задоволяваща тълпата; опитва се да направи нещо ново, в което (поне по това време) вярва, с Rudebox, и е осмиван.
Продължителният „фестивал на омразата“ явно подкопава вярата на Уилямс в себе си. На кадрите от ерата на Rudebox той често изглежда като преследвано животно. „Без значение какво правя, без значение какво пиша, без значение как го пея, без значение какво казвам – в моята родна страна пресата ще ме мрази, по дяволите“, казва той.
Напоследък много се говори за жестокостта, на която са били подложени звездите през 90-те години – от Бритни Спиърс, която описва „постоянния натиск от папараците“, довел до нейния срив, до Пош и Бекс, които в документалния си филм за Netflix говорят за преследването, съпътствало връзката им.
В четири части, документалната поредица за Роби Уилямс показва неговите силни и слаби страни. Показва не звездата, а какъв човек е и доказва, че животът на известните всъщност изобщо не е толкова обаятелен, колкото изглежда отстрани.