Джулия Робъртс и Мерил Стрийп – в центъра на семеен хаос

Любимката на Америка Джулия Робъртс се завръща на голям екран в черната комедия „У дома през август“, където ще се изправи в екранна битка с легендарната Мерил Стрийп.

Двете актриси, които влизат в образите на заядлива майка и непокорна дъщеря, вече получиха номинации за „Оскар“ за превъплъщенията си във филма.

Към звездния им дует в продукцията се присъединяват още Юън Макгрегър, Крис Купър и Абигейл Брезлин, а сред продуцентите на лентата е Джордж Клуни.

„У дома през август“ разказва мрачната, смешна и дълбоко затрогваща история на силните жени от семейство Уестън. Техните съдби се развиват в различни посоки, докато семейна криза не ги връща в дома им в Средния запад, където са израснали. Там ги очаква властната им майка Вайълет – взискателна, заядлива и винаги в настроение за обиди, тя е истинско бедствие, в борбата с което роднините ще трябва да използват цялата си „артилерия“ от оръжия и спасителни мерки.

Джулия Робъртс играе раздразнителната дъщеря на Мерил Стрийп и признава, че преди да се включи в проекта не си е представяла работата си с актрисата от „Дяволът носи Прада“ по този начин:

„Да работиш с Мерил е мечта, да я познаваш е чест – много ме плашеше мисълта да изиграя сцена, в която се заяждам с нея“.

Мерил Стрийп признава, че превъплъщението ѝ в болната от рак Вайълет Уестън е било истинско емоционално предизвикателство. По време на пресконференцията на филма в Ню Йорк актрисата определи ролята си като „трудна, но много удовлетворяваща“: „Именно това ни хареса толкова много. Бориш се и крещиш в този дом, изпълнен с болка, но всъщност искаш да бъдеш там, наистина.“

Редом до Мерил Стрийп („Дяволът носи Прада“) и Джулия Робъртс („Ерин Брокович“), на големия екран в „У дома през август“ ще застанат Юън Макгрегър (поредицата „Междузвездни войни“), Крис Купър („Самоличността на Борн“), Абигейл Бреслин (ТВ сериала „Анатомията на Грей“), Джулиет Люис („Път с предимство“), Дърмот Мълрони („Сватбата на най-добрия ми приятел“), Сам Шепърд („Секретна квартира“), Бенедикт Къмбърбач (ТВ сериала „Шерлок“, поредицата „Хобит“), Марго Матинейл („Момиче за един милион долара“), Джулиън Никълсън (ТВ сериала „Али Макбийл“), Мисти Упъм („Джанго без окови“).

Режисьорската работа е поверена на Джон Уелс (ТВ сериала „Спешно отделение“), а продуценти са отличените с „Оскар“ за работата си по филма „Арго“ Джордж Клуни и Грант Хеслов.

Представяме ви едно вълнуващо интервю със звездите от филма – Джулия Робъртс, Мерил Стрийп, Дермът Мълроуни, Марго Мартиндейл, Крис Купър, Джулиет Луис, Трейси Летс, Абигейл Бреслин, Джон Уелс и Джулиан Никълсън. Насладете се на техните впечатления един от друг и приятните им спомени от снимачния процес.

Въпрос: Част от хората в актьорския състав са работили заедно по предишни проекти. Какво беше усещането да се срещнете отново за снимките на този филм?

Джулия Робъртс: С Дермът сме приятели още от „Сватбата на най-добрия ми приятел“. Тогава много си допаднахме и когато той ми се обади, че е получил роля в този филм, и двамата запищяхме като малки момиченца. Много бяхме развълнувани, че отново ще работим заедно. Дори когато имаше свободен ден идваше при мен да репетираме реплики и преди да се усетим, вече беше станало шест часът сутринта. В замяна на помощта си искаше само чаша кафе. През цялото време чувствах подкрепата на моя стар приятел. Идваше на снимките да гледа сцените, в които аз участвах и да ми дава кураж. Имаше нещо красиво в това да се поддържаме така един друг, особено при положение, че бяхме далеч от семействата си и създавахме нови приятелства. За мен беше успокояващо да знам, че имам сигурна опора. Беше прекрасно.

Дермът Мълрони: Започвах деня с кафе заедно с Джулия. Тъй като я познавам и обичам, на снимачната площадка си шепнехме на ухо, а после я целувах за лека нощ.

Джулия Робъртс: Това няма да изглежда добре напечатано. Дайте да изясним нещата, хора!

Дермът Мълроуни: Беше по бузата! По бузата!

Мерил Стрийп: Работила съм с Марго (бел. ред. Марго Мартиндейл) и преди (в „Часовете“ и „Стаята на Марвин“), но никога толкова задълбочено. Ще ми се Юън и Бенедикт (бел. ред. Юън Макгрегър и Бенедикт Къмбърбач) да бяха тук, защото изпълненията ни бяха определящи дали ще се получи филмът или не.

Имам един монолог (във филма), където Марго ми намира слабото място. Винаги съм изпитвала това чувство с нея. Така че и двете бяхме щастливки, че имахме шанса да си партнираме в такъв дух. Цялата работа бе в това как го беше режисирал Джон (бел. ред Джон Уелс). Как сглобяваш едно семейство? Не е като да гласуваш кой искаш да бъде в семейството ти, но Джон беше като Господ, събра група хора заедно с мисълта „Тук ще стане една...“ Беше много майсторски направено.

Имах чувството, че Крис (бел. ред. Крис Купър) във филма е човек, който ще въздейства – и така стана – със своята огромна човечност и състрадание. Знаех, че публиката ще се влюби в него. Знаех, че също толкова силно публиката ще намрази мен. Това е баланс. Баланс помежду всички тези герои. Получава се само ако сме единни, а ние бяхме много единни.

Въпрос: Има толкова начини да се определи Вайълет – като болна, злобна, объркана или обзета от несигурност. На ранен етап ли преценихте каква е нейната мотивация?

Мерил Стрийп: С Джон си разменихме по няколко имейла, докато се подготвяме за това и бих казала, че едно от нещата, които възбудиха интереса ми, беше, че във всеки един момент тя е в цикъл на болка и утихване на болката вследствие на обезболяващи – това е във всяка сцена. И тъй като снимахме сцените разбъркани, трябваше да получа ориентация, така че да знам какво ниво на внимание или невнимание да изразя към партньорите си.

Мисля, че един актьор трябва да бъде готов да се връща при болката отново и отново. Първоначално отказах да изиграя ролята именно поради тази причина. Казах си „Олеле“. Защото на толкова много нива – физическо, умствено, духовно, емоционално – Вайълет е гневна и/или изпитва болка или е дрогирана. Това беше главното и аз нямах съмнение, че ще се потопя изцяло. Не искам да говоря за това (смее се).

Въпрос: Можете ли да дискутирате важността на езика във филма? Като актьори трудно ли ви беше да запаметите репликите?

Марго Мартиндейл: На мен ми беше много лесно да ги науча. Езикът е много музикален и това улеснява запомнянето. Лесно бе за ухото и за мозъка ми.

Крис Купър: Според мен мъчен за помнене е само зле написаният материал.

Джон Уелс: Моята грижа беше да избера възможно най-добрия актьор за всяка роля, защото материалът е комплексен и труден. Изисква огромна концентрация. Езикът изглежда привидно прост, но не е такъв. Репликите са красиво и сложно написани. Така че имах нужда да бъда абсолютно сигурен, че в ролята е въплътен най-талантливият и най-подходящ за нея актьор.

Въпрос: Вие актьорите как общувахте помежду си? Трудно ли ви бе да се отърсите след края на силно емоционална сцена?

Мерил Стрийп: Много ядяхме. Не беше най-радостното преживяване от моя гледна точка. Трудно ми беше, защото във филма трябваше да съм настроена против всички. Това ме правеше нещастна, плюс че съвпадаше с президентските избори, а телевизията там беше малко особена. Човек се чувства много откъснат в този свят, така че беше важно да създадем отношения извън снимачната площадка. Освен това непрекъснато пушех, а това те кара да се чувстваш гадно.

Джон Уелс: Актьорите, които бяха част от семейството, се изучаваха един друг, както и действията си. Всички наблюдаваха особено внимателно какво прави Мерил, включително как избира по какъв начин да движи главата си, да се разсмее, какво се кани да направи. Актрисите, които играеха членове на семейството, прекараха много време да проучват всичко това. Общуването им и подготовката им заедно много допринесе те да се почувстват като истинско семейство.

Въпрос: Имаше ли конкретна тема, която ви докосна емоционално?

Мерил Стрийп: Една от най-разстройващите сцени, която заснехме съвсем в началото, беше именно със Сам Шепард, на когото се възхищавам еднакво и като писател, и като актьор. Беше наистина тежко да го гледам отблизо и да чувствам отвращението му, защото съм остаряла. Изглеждаш остаряла. И наистина си стара. Но още се надяваш, че може да е останала искрица обич у този човек, с когото всичко си преживяла. Да се взирам в очите му и да осъзнавам, че предпочита да е мъртъв, отколкото да ме гледа – това наистина беше ужасяващо. Това някак определи как се справям аз със смъртта му и с всичко, което следва.

Въпрос: Абигейл, Джийн вероятно е героинята с най-тежкия жребий; родителите ѝ се развеждат, дядо ѝ е починал. Отгоре на всичко противният тип, който Дърмът играе (всички се смеят, а Мълроуни прави обидена физиономия) я задиря неприлично. Как се чувстваше при изпълнението на ролята и прояви ли личен интерес към героинята?

Абигейл Бреслин: Когато прочетох сценария, се почувствах някак свързана с нея. Мисля, че е защото съм на 17 и не много отдавна бях на годините на Джийн – 14. Позната ми е тази възраст, когато вече не си дете, но още не си и голям човек.

При нея се случва много, защото се опитва да се държи така, сякаш за нищо не я е грижа. Преструва се, че не иска да е със семейството си, прави се на корава, но в действителност въобще не е така. Накрая си дава сметка, че не желае да стане като никого от семейството си. Така че за нея има известна надежда да бъде нормална. (Смее се).

Въпрос: Джулиет, в края на филма героинята ти има следната реплика: „Не се гордея с неща, които ти никога няма да познаеш“. Ти като актриса искаш ли да познаеш тези неща?

Джулиет Луис: Това би било повече интелектуален подход. Някои хора си водят дневници или описват неща, които са им се случили. Но когато за пръв път прочетох сценария, веднага го разбрах. Разчувствах се, прозрях всичко за Карън, включително нейните илюзии и бягство от истината. Аз вечно водя борба между състоянията да съм реалистка и идеалистка.

Онова, с което човек не се гордее, е изцяло относително. Това, с което тя не се гордее, може да не означава нищо за някой друг. Болката на хората е толкова индивидуална. Но като актриса аз чувствам, че тези емоции като срам, гняв, похот и радост са един вид моите акварелни бои.

Докато сме тук, трябва да отдам дължимото на Трейси (бел. ред. Трейси Летс) и Джон. Преди всичко Джон ни даде тази среда, в която да изливаме каквото е нужно, за да създадем ролите си. Той ни осигури време за репетиции, което наистина е голям лукс в киното в наши дни.

Бях поразена от творбата на Трейси, защото сами виждате състоянието на съвременното кино. (Смее се.) Така че подобни явления не идват често. Образите му са изградени с такава сила, че просто оживяват от страниците.

Въпрос: Това е разказ за семейство, което едновременно се сближава и раздалечава. Джулиан, как виждаш бъдещето на героинята си?

Джулиан Никълсън: Не знам накъде ще поеме Айви, надали и тя самата знае, когато отпътува. Още няма представа, може би ще го измисли утре.

Въпрос: Какво представляваше процесът на трансформиране на пиесата във филм?

Трейси Летс: За нас беше много важно да запазим хумора на творбата. Винаги съм смятал, че успехът на „У дома през август“ се дължи в основата си на хумора. Често, когато пиеси са превръщани във филми, хуморът се губи, дори когато филмите са добри. Филмите често пъти стават доста по-мрачни. Казах на Джон: „Ако това се случи с „Август“, мъртви сме.“

Говорим за болката, която преживяват героите, защото тя е много реална и истинска, и това е всъщност основното в пиесата. И макар да е трудно за героите, истината е, че за публиката би било невъзможно да гледа това, ако не е хуморът. Докато се смееш, слушаш.

И двамата с Джон много страстно се стремяхме да не изгубим смеха. Не сме го обсъждали конкретно в смисъл на смях, просто се стараехме да поддържаме известен ритъм, който да допусне и смях у зрителите. След като гледах филма в големи кинозали, пълни с публика, мога да твърдя, че сме успели да предадем смеха на екрана.

Въпрос: Хуморът помогна ли ви да се справите с тежестта на ролята?

Мерил Стрийп: Всички героини, които съм играла са със среден ръст и тегло около средното. (Смее се.) Що се отнася до тежестта, опитвах се да изглеждам по-болнава и по-слаба, отколкото съм в действителност, но аз не гледам така на тези неща.

За мен един от извънредно смешните моменти беше молитвата, която е изречена най-сериозно от Крис, доколкото му е възможно. Припомни ми църквата, а никой смях не може да се сравни със смеха в църквата, когато всички са в пълна истерия.

Говорите как хуморът се ражда от болката. Всеки от актьорите дойде на първата репетиция с екземпляр от оригиналната пиеса в задния си джоб, със смешните моменти, които те не искаха да отпадат. Човек има усещането кое ще грабне вниманието на публиката.

Иначе на зрителите ще им се прище да се самоубият заедно с това семейство. Същото е като да се събереш с приятели и да им разправяш: „Празнувахме Деня на благодарността и нека споделя какво каза майка ми.“ И предаваш историята, която никак не е била смешна, когато си бил там, но при разказа е страшно забавна и ето така трансформираш живота си.