Маските и бягствата на шарената Пополина

Пополина може да привлече непознати да я целунат на улицата, да се качи на мотор на рокерски събор, а също и да поговори с някой нужно ли е да се легализира марихуаната. Извън малкия екран от „Господари на ефира“, на театралната сцена, например, Поли Христова не изглежда по-малко шарена. Може да я видим как лети на бънджи, под музикалния съпровод на Милица Гладнишка на сцената на Театър „Азарян“ в спектакъла „Бягства“. Режисьор на постановката, чиито премиерни дати са на 19-и и 20-и декември, е Веселка Кунчева.

От какво бяга героинята ти?

Бягствата не са само „от“, а са и „към“. Захванахме се с тази тема, тъй като тя включва в себе си още идеята за свобода, щастие и любов. Изобщо най-екзистенциалните и общочовешки въпроси, които ни вълнуват. Персонажите нямат имена. Става въпрос за житейските бягства – как се раждаме чисти и започваме да бягаме от себе си, за да заприличаме на останалите, да се вместим в обществото. А това не става лесно, нужно е да потиснем себе си, за да достигнем нещо друго. Това може и да не е лошо, защото човек иска да е щастлив. Той търси начини да го постигне, дори да му коства липси и лишения. Спектакълът е направен с любов към индивида, към човека, който е индивидуалист, различава се от общата маса.

Има патерици и топки на сцената. Трябват ли му на човек патерица или „топки“, за да успее да избяга?

Нужни ли са помощни средства в бягството? Когато си несигурен и нямаш опора, искаш да се хванеш за нещо стабилно, за да не паднеш. Както казва и Мариета Голомехова – сценографът на спектакъла, патериците са символ на нашето самоосакатяване. Това все пак не го обясняваме, размахвайки големия пръст.

Ти летиш доста в постановката. Кое ти бе най-трудно в изграждането на образа. Все пак технически той е също доста сложен, освен актьорската работа?

Наистина се оказа трудно, а аз се оказах издръжлива. Физически е сложно, особено като репетираш по 8 часа на ден. Но се оказа, че до този момент не е използвано такова средство у нас. В чужбина има дори такива класове, които специално обучават актьорите на подобен род техники. На мен ми се наложи да се самообуча. Откривах си възможностите. Беше смешно, а покрай работата с бънджито се изисква едно притъркване на обувките. Смених три чифта, четвъртият е също почти пред разпад. А всъщност символът на театър „Азарян“ са обувките. И ето, аз за това представление по време на репетициите скъсах няколко чифта. Дано да е на късмет.

Кога усещаш в живота, че можеш да полетиш?  

Окрилих се от една прекрасна репетиция от този спектакъл, а на следващия ден много бързо се приземих. В театъра, особено по време на репетиции, нещата са много нестабилни. Усещането, че си намерил посоката, по която да тръгнеш, за да въздействаш на зрителите е окриляваща. Затова и работим.

Това е наистина важно, а как стои въпросът със заплащането при актьорите?

В театъра минава метър липсата на финансиране, а това си е доста важно. Много колеги не са си получавали изработените хонорари и заплати. Подобен факт е цинизъм. Абсурдно е, но явно нямаме чувство за общност да направим нещо заедно. Може би причината е, че сме много големи егоцентрици.

А и кой ще ви чуе, не сте полицаи. Ето, че библиотекарите и галеристите не ги чуха.

На системата не ѝ пука, ако затвори някой театър или не се играе дадено представление. Изкуството е след хляба. Важното е да се оцелее. Но никой не гледа духовното оцеляване. Закърнели сме. Аз също понякога усещам, че битът надделява, все пак живеем в материален свят, но трябва да има баланс.

Ти си известна и от „Господари на ефира“. Правиш репортажи като Пополина. Какво усещане ти остава след срещата с хората, с които се снимаш?

След снимки се чувствам превъзбудена и заредена. Процесът там е съвсем различен. С първия срещнат съм замислена, по-бавна и като се задвижи машината, виждаш хората, които ти влизат в тона и се настройват позитивно. Има много интересни, освободени личности и това зарежда. Българите притежават хумор, самоирония. Имам и любими персони които не ги слуша главата. Говорим си с тях на друг език. Те не се притесняват, аз – също. Явно имам повече маски от тях.

Получавала си и целувки.

Много. Само веднъж един пийнал човечец тръгна агресивно към мен, но като го парирах с усмивка – се спря. Доброто спира лошото. В момента, покрай спектакъла съм загубила форма, но да не забравяме, че двете неща са съвсем различни.

Какво да чакаме от Пополина?

За Бъдни вечер ще има репортаж. Сега се монтира, ще е сладурски. Казвам ти го под сурдинка. След Нова година ще решаваме какво да правим.

По празниците актьорът е зает. Ти успяваш ли да запазиш време за себе си?

Минах през период с много участия и детски представления. Доходоносно е, но ти бръмва главата. Отказах се. По празниците обичам Коледа – това е любимият ми празник, по-важен ми е от рождения ден. На Бъдни вечер ще съм с близки хора на уютно, топло място – у дома. С греяно винце, не обичам да пътувам в тези дни.

Разкажи за „Господарите...“ зад камера?

Случвало ми се е изведнъж да блокирам и спирам поне за 15 минути. Моите колеги – операторът и сценаристът, с които снимаме ме чакат, говорят ми глупости. Аз мълча. Не знам на какво се дължи. Не е лесно да общуваш с непознати и понякога се случва някой да те блокира рязко. Като чувствителен човек, се влияя от този факт. Но, това не е от веселата част. Има много неща, които не излъчваме, защото например, човек си събува гащите и ни показва дупето си или има прекалено луди хора, които все пак е жалко да покажеш в тази им светлина. Аз правя много лапсуси – рекордьор съм по дубли, случвало се е да правя по 15 на едно изречение. Имаше репортаж за Хелоуин миналата година – една фраза я повтарях 30 пъти. Има го в автогафовете на предаването. Затрудни ме да обясня, че отивам на купон с Торбалан и Баба Яга. Казвах с Ян Бибиян и Торбалан или нещо подобно.

Все пак сте предаване за гафове, не може да не си ги уважавате.

О, да, даже се старая.

Как приемаш проекти – артистът у нас може ли да откаже работа, ако му се струва, че не е достатъчно стойностна?

Минах през етап, в който играех доста и в един момент се оказах, че не се чувствам особено щастлива. И въпреки че не съм постигнала някакъв грандиозен успех в кариерата си, не мисля, че е и нужно, за да си позволя да отказвам. Дори напротив, докато си млад и тепърва стъпваш в театъра, е нужно и да избираш. Не казвам какво трябва да правят всички, говоря за себе си. Изкуството не може да е насилствено. Когато ти се наложи много пъти да лъжеш себе си и така и зрителя, че много ти харесва това, което правиш, а всъщност въобще да не е така, това е цинизъм, лъжа. Моят избор е да участвам за пет години в един спектакъл, но да минава през мен цялата емоция, да я преживявам, да живея с нея. С „Вграждане“ – друго представление на Веселка Кунчева, което играем в Пловдив, се случи точно така. Толкова обичам този спектакъл, че нямам търпение да дойде денят, в който отново ще го играем. Дори не го играем – ние го преживяваме. Може би защото така го обичаме, на това се дължи и дългият му живот – вече 4 години. Различен е и „Бягства“ – не прилича на репертоара на държавните театри. Наистина Яна Борисова и Мирослав Боршош показаха смелост като ни дадоха пространството в Театър „Азарян“. Изобщо сега Двореца на културата придоби съвсем различен живот.

Амбициите ти в професионален и личен план?

Амбициите ми са да взема три Нобелови награди – за мир, физика и химия. Това е цитат от „Бягства“. Не обичам да си правя планове. Имам си мечтички и желания, които се опитвам да следвам. Понякога се налага да мина по заобиколен път. Приближавам се. Важното е човек да върви към целта си, да я следва, а не да живее с някакви химери, че след 10 години трябва да стане президент. Важното е да се тръгне от малката цел, за да се стигне до по-далечната. В момента мечтата, кръвта и душата ми са свързани с „Бягство“ и това да стане вълнуващ и въздействащ спектакъл. Наистина му бе дълъг процеса и интересен, мъчителен понякога физически и емоционално, но е направен с много любов. Предполагам, че е като да родиш дете (макар и да не съм все още). Отглеждаш си го, седяло е, растяло е и сега ми се иска направо да го гушна. Такова ми е и усещането – сега не мисля за нищо друго.

Ти от какво бягаш?

И аз съм се улавяла, че бягам от честността си. Нашият свят е сложно изграден. Ако си единица, ти няма как да избягаш от себе си, но като живееш сред общество, няма как да се скриеш. Започваш да придобиваш друго лице, за да влезеш в хорските изисквания. И аз си слагам маска. Правя се на вежлива, а искам да кажа истината на някого. Това си е бягство, защото не се чувствам щастлива, тъй като потискам желания.