Теодора Духовникова: Натъжавам се, че не можем да говорим помежду си

По време на снимките на "Събирач на трупове". Снимка: Личен архив

1 / 7

Тя може да изиграе еднакво умело фаталната жена или жертвата в обществото. Оценява факта, че не влиза в клишето да е един и същ образ. Отдавна не подхожда със страх към ролите си, които се множат както на театралната сцена, така и на малкия и голям екран. Теодора Духовникова съвсем скоро разкри за пореден път таланта си в „Събирач на трупове“.

Помним я и като журналист в сериала „Под прикритие“, а съвсем скоро ще може да я видим и във „Вездесъщият“ на Илиан Джевелеков и „Дъвка за балончета“ на Станислав Тодоров. Героините ѝ имат разлика едва от 5-6 години, но са толкова различни, че понякога Теодора се учудва на диапазона, който един актьор трябва да съхранява в себе си.

Героинята ви в „Събирач на трупове“, който се прожектира в киносалоните, а след това бе показан и на малкия екран по телевизия Bulgaria ON AIR, предпочита материалното пред духовното. Как гледате вие на този тип жени?

Поздравявам телевизията, че показва българско кино и смятам, че това трябва да се превърне в традиция. Съдбата на българския филм по киносалоните е кратка и нерадостна. Такова е времето, в което живеем. Условията са невъзможни за българското киноразпространение. А иначе, Катето в „Събирач на трупове“ е изключително труден образ. Въпреки че много хора ми се обадиха да ме поздравят за нея, зад тази героиня стоят доста трудни избори – както мои, така и на режисьора.

Да изиграеш такава жена в киното винаги е малко рисково. Героинята е противоречива и всичко при нея е на няколко градуса повече от нормалното. Тя няма никаква реална представа коя е и какво иска от живота. Има погрешна представа за реалността и поради това е дълбоко нещастна. Трябваше да изглежда нелепо, комично, но и да изведем драматичното от този образ. При нея материалният свят е основен. Не, че материалният свят е нещо лошо, но има хора, които се фиксират върху него и изключват възможността да търсят щастието си някъде другаде. А то винаги всъщност е някъде другаде. Иначе всички момичета, които живеят с много богати мъже, трябваше да са перманентно щастливи до края на живота си. А това не е така.

Във „Вездесъщият“ на Илиян Джевелеков сте жертва на воайор. Как вие възприемате постоянното следене на живота на другите, предавания като „Големият брат“, показността в интернет пространството?

Това е ужасно интересна тема. Много се надявам филмът да стане страхотен, защото много вложихме в него. Сюжетът разглежда една от най-важните теми, която трябва да изговорим. Вече няма никаква интимност в нищо. При желание, във всеки един момент човек може да е проследен през клетките на телефона си, на улицата, в магазините, в офиса си... Информацията за живота на някого е страшно силно оръжие. А някой, който иска да злоупотреби с нея притежава сила, равна на химическо оръжие. Една от най-хубавите теми във „Вездесъщият“ е, че човек може да понесе точно толкова, колкото трябва. Всяка информация в повече може да го съсипе. Не сме готови да знаем всичко за всеки.

Другият нов проект, в който участвате е „Дъвка за балончета“. Отдавна у нас не се е правил филм за деца. Различно ли е да участвате в проект, предназначен за по-младата аудитория?

Филмът е предназначен колкото за деца и тийнейджъри, толкова и за възрастните, които може да се припознаят в тези деца. Това е поколението на 80-те години с вълнуващо детство, случило се на улицата. Измисляхме си сами игрите. Много искам и децата ми да видят каква съм била като малка. Пускала съм им „Войната на таралежите“, „Рицар без броня“, но този начин на снимане им е тотално чужд и те не могат да го възприемат. Те са деца на своя век. В „Дъвка за балончета“ ще разкажем за онова време, за поколението с фунийките, с Некерман, с турбо дъвките, но описанието е съвременно, с модерен кино език. Надявам се, че сега децата ми ще видят какво е било, когато съм била малка. Това е последното детство преди падането на режима и ще е интересно. Никой не е разказвал за него. Говорим за поколението Х. Не знаехме какво ще се случи с нас. Родителите ни се занимаваха с по-важни неща – промените. Всичко се тресеше. Израснахме между другото. Сами. Това малко ни обърка, затова сме и по-различно поколение. Но този филм не прави сериозна психологическа дисекция. По-скоро разказва с лекота и хумор за поколението, което не знаеше откъде е тръгнало и какво ще стане с него.

Каква бяхте вие в тези години?

Имах изключително детство, най-палавото на света. Измислях всичките игри в компанията, която се състоеше предимно от момчета. Свиркаха ми отдолу пред блока да слизам. Затова и спомените от комунизма са ми хубави. Те са детски. Предполагам, че ако е трябвало да порасна в това време съм щяла да се чувствам нещастна – познавайки темперамента си. Това не се е случило и от комунизма помня детството си, а при него системата не съществува.

Какъв родител сте и какво спестявате на децата си за света, в който живеем?

Родих голямата си дъщеря, когато бях доста млада. Чувствах се дете родило дете и правих нещата „джаста-праста“. С годините и с раждането на втората ми дъщеря, започнах да се притеснявам добър родител ли съм. Запитах се дали давам правилен начален път за двете деца, които обичам най-много от всички деца по света. Осъзнах, че най-важно е да съм искрена с тях. Затова и никога не съм им говорила като на бебета. Винаги сме общували като равни.

В този смисъл имаме много хубава връзка, изградена на доверие. Обичаме много да си приказваме. Спомням си, че ми беше трудно, когато малката ми дъщеря, която сега е първи клас, а тогава бе на 5 години, ме попита за „Ислямска държава“. Не знаех дали имам право да я уплаша и да ѝ разкажа за случващото се. От друга страна не искам тя да расте в измислен балон, който като се спука ще стане по-болезнено. И с двете си дъщери говоря на различни теми – за живота, за смъртта, за наркоманията, за чалгата – като начин на мислене. Не спестявам истината, а обяснявам по-простичко, за техния мир и свят. Най-щастлива се чувствам, когато си говоря с тях. Тръгвам по улицата и си приказваме. Знам, че имат ясна представа за света, в който живеем.

Заразихте ли ги с професията си?

Голямата ми дъщеря има интерес. Малката категорично отказва. Тя е спортен тип, тренира художествена гимнастика при Симона Пейчева. Гледа детски в позиция шпагат, има боен дух. Счита, че театърът е тъп, гаден и скучен. С голямата пък много ходя на опера, балет и театър. Така че Бубето ми е съмишленик, докато Ема тотално ме е отсвирила.

Бяхте журналист в „Под прикритие“. Какво ви е мнението за тази професия?

Спомням си първия път, когато отивах на интервю през живота си. Беше преди 10 години и бях много развълнувана. В главата ми професията на журналист звучеше като малък полубог. Представях си, че е най-умният човек на света, който умее като скенер да „влиза“ в събеседника си и винаги знае какво да го попита. Опасявах се, че ще ме накара да отговарям на въпроси, които не искам или не знам отговорите. Не се случи точно така. През годините съм срещала всякакви журналисти. Към някои от тях наистина съм изпитвала респект и уважение. Към други съм се чувствала неудобно вместо тях. Учудвало ме е как и те могат да се наричат журналисти, тъй като това е една от значителните професии в този живот. Стои редом до учителя, артиста, свещеника и лекаря. Изпитвам респект и осъзнавам, че е важно за мен да има качествена журналистика. Следя какво се пише и разчитам на вашата гледна точка – да покажете как вие виждате някое събитие. Потискам се, когато тази професия се превръща в баналност. Във времето, в което живеем много хора се наричат журналисти, а не трябва. Към тази професия трябва да се подхожда с изключителен респект. Но и журналистът трябва да има такова поведение, че да заслужи това специално отношение, вълнение и страх – хубав страх, свързан с уважение.

А към вашата професия изпитвате ли този страх, за който говорите?

Много години ми бяха нужни, за да преборя страха в себе си. Стана играейки. И това е едно от най-хубавите неща, които са ми се случвали. От момента, в който се оперирах от чувството за страх и провал нещо в мен се освободи. Така че в тази професия все повече си мисля, че страхът е забранен. По-скоро е вид концентрация и спонтанност. Когато играя, изпитвам всичко друго, но не и страх.

Изглеждате прекрасно. Нужно ли е за един актьор да е стриктен към външния си вид?

В 21-и век е задължително. С уточнението, че е важно да си във форма, а не красив. Не мога да приема, че тотално разплути хора, без никаква вътрешна дисциплина се качват на сцената и играят. Тялото трябва да е в кондиция точно толкова, колкото и душата. От години не съм си позволявала да имам представление без да спортувам през деня. Така не мисля дали тялото ще ме предаде и се занимавам с по-важните неща, а именно какво играя. А пък това дали си хубав актьор или не, няма значение. Много се радвам, че вече българското кино и театър надскочиха тази глупост, според която красивият актьор е слаб актьор. Това беше страшно клише. По този начин всички грозни хора са много добри актьори. Театърът и киното винаги са обичали харизматичните и фотогенични физиономии и това отдавна не е мръсна дума никъде по света. Спомням си, че първоначално на мен и Владо Карамазов ни беше много трудно. Възприемаха ни за красавци. Трябваше повече да се постараем, да изиграем доста по-тежки роли, за да се обърнат към нас и да ни възприемат като актьори.

Позволявате ли си да отказвате роля?

Да, много е важно. Не може да си всеяден. Не приемам, че е нормално един актьор да участва в каквото и да е, особено в риалитита. Не съдя никого. Имам много приятели, които са били там, но си мисля, че актьорът трябва да присъства в театъра, в киното. Нека гостува в предавания и да говори за ролите си, за живота, а не да скача от риалити в риалити. Както и намирам за нормално да откажеш някоя пиеса, която не е за теб. Болезнено е, понеже нямаме достатъчно ангажименти, но съм го правила.

Какво ви радва и какво – натъжава?

Радва ме животът. Възхищавам се на това чудо. Любопитно ми е да го живея с хората около мен, с които мога да го споделя в добро и лошо. Натъжавам се, че не можем да говорим помежду си. Ако не сме на едно и също мнение започва война. Защо да мислим еднакво? Доколкото си спомням само при диктаторските режими хората не са спорили за световния ред и вътрешните си порядки. Вече не може да спорим и от това да се роди истината, а директно се заклеймяваме. Дълбоко кастово общество сме, а претендираме за толерантност.

Вижте актрисата Теодора Духовникова по време на снимки в галерията ни.