IMG Investor Dnes Bloombergtv Bulgaria On Air Gol Tialoto Az-jenata Teenproblem Automedia Imoti.net Rabota Az-deteto Blog Start Snimka Posoka Boec

Жени омайват мъже: Истинската история от „Да свалиш Уолстрийт“ (1 част)

21 септември 2019 15 00

Статията е от декемврийския брой на списание „New York“ от 28 декември 2015 г.

Снимка: Форум Филм

Ето ви една модерна история за Робин Худ: няколко стриптийзьорки, които крадат от (най-вече) богати, (обикновено) отвратителни и (в съзнанието им) жалки мъже, за да дават на... себе си.

От Джесика Преслър

В някой друг живот на Роуслин Клио щеше да ѝ хареса да работи на Уолстрийт. „Достатъчно умна съм, знам го“, ми каза тя в безупречно бялата кухня на къщата си в предградията. Тя е организирана, бива я по математика, без никакво съмнение има дарба на предприемач. Разказва, че като дете купувала сладки на едро и ги продавала в училище на печалба, което, по-късно си спомням, е историята, която милиардерът Джон Полсън разказва за себе си. Но Джон Полсън е роден с едно тяло, а Роуслин Клио – с друго. И нейното е с далеч по-сексапилни форми и притежава онова съотношение между бедра и талия, което според учените действа на мъжете като наркотик. Такова тяло, казваха навремето, може да вкара едно момиче в беля. Макар че Роуси е способна да си намери белята и без помощта на формите си.

Родена в окръг Рокланд, Роуси, както предпочита да я наричат, била диво дете. Движела в съмнителна компания, имала лоши гаджета и се биела в училище. Днес, вече 31-годишна, тя се интересува от психология и е стигнала до заключението, че това поведение вероятно се дължи на факта, че родителите ѝ са се преместили в Атлантик Сити и са я оставили заедно с брат ѝ на грижите на възрастните ѝ баба и дядо.

Според Роуси родителите ѝ са камбоджански бежанци, дошли в Америка с надеждата да намерят по-добър живот, а после „се пристрастили към материалните неща, хубавите коли и нощния живот – по нейните думи, – а после някъде нещо се объркало“. (Казвам „по нейните думи“, защото родителите ѝ не откликнаха на поканата ми за интервю, а тя признава, че е лъжкиня и е обвинена в няколко престъпления. Въпреки това, от време на време е склонна да поднася безспорни истини. „Американската култура е сбъркана – шегува се тя. – Нали разбирате?“

Както и да е. Според Роуси това е причината, довела до собственото ѝ кривване от пътя, когато напуснала училище на 17 години и се хванала да работи в закусвалня в Ню Йорк – мизерно местенце до главната улица в Нанюет, за да допълва оскъдните доходи на баба си и дядо си. Рано сутрин и късно вечер тя наливала кафе и приемала поръчките на клиенти, много от които били служители на близкия мъжки клуб „Лейс“. Една вечер един от управителите на „Лейс“ оставил 20 долара бакшиш на 20-доларова сметка, огледал униформата ѝ от глава до пети и ѝ предложил да ги навести, ако иска да печели повече пари.

Било далечно време, когато индустрията се радвала на културен разцвет. Колкото и да е невероятно, ценностите на третата вълна на феминизма съвпадали с тези на Хауърд Стърн, слагайки началото на епоха, в която да се събличаш пред публика вече не се смятало за унизително, а за сексуално освобождаващо и финансово оправдано. Клубовете в Ню Йорк, като „Скорс“, с ярките си светлини и безупречно обслужване, успешно се пласирали като палаво, но безобидно нощно забавление за мъже и жени. Знаменитости и професионални спортисти с радост се снимали с танцьорките, които изглеждали като мажоретки без горнища. Роуси гледала сериала на НВО G String Divas и забелязала огромните пачки банкноти, които танцьорките прибират в портмонетата на глезените си в края на вечерта.

Тя отишла в „Лейс“ на следващия ден, излъгала за възрастта си и започнала работа, която ѝ носела, по нейни спомени, между 500 и 1000 долара на вечер. Но тя била наясно, че истинските пари са в Манхатън. Скоро започнала да посещава града със старата си хонда и обикаляла „Флеш Дансърс“ на Таймс Скуеър и клуб „Хъслър“ на Лари Флинт. Там се запознала със Саманта Фокс.
Родена с името Саманта Барбеш, била едно от най-големите имена в „Хъслър“. Тя била самотна майка от Бронкс и започнала да танцува на 19 години. Като декоративно растение, осакатено нарочно, за да отговори на определен идеал, тя била оформена изцяло от индустрията. Тялото ѝ имало извивките на Джесика Рабит, устните ѝ били сочни като на Анджелина Джоли, косата, която прикривала цяло съзвездие татуирани звезди по врата, била черна като на Клеопатра. Зад тази ултраженствена фасада се криела безпощадна пресметливост, достойна за Гордън Геко.

Когато Роуси я срещнала, Саманта вече била прехвърлила 30-те – антика по стандартите на стриптийзьорките, но запазила водещата си позиция, отчасти защото култивирала млади танцьорки. Докато еволюционната теория и „Ергенът“ предполагат, че стая, пълна с жени, които се опитват да привлекат вниманието на мъжете, ще се съревновават на живот и смърт помежду си, за стриптийзьорките всъщност е по-изгодно да работят заедно. За мъжете е сравнително лесно да опазят разсъдъка и портфейлите си от една оскъдно облечена и обилно парфюмирана нимфа, но губят ума и дума, когато се сблъскат с три или четири. Ето защо, в „Хъслър“, като навсякъде, танцьорките работели на групи. „Всички искаха да работят със Саманта – спомня си Роуси. – Тя имаше много клиенти и знаеше как да извлича максималното“.

Саманта взела Роуси под крилото си и я представила, с дрезгавия си като на Мей Уест глас, на някои от редовните си клиенти. „Най-вече типове от Уолстрийт – ме уведоми Саманта с тон, който предполага по-популистки подход от очакваното. – Искаха да се забавляват, да пиянстват и да купонясват с момичета“.

Годината била 2007 и стриптийз клубовете изгубили част от популярността си. Серия от арести на мафиоти в „Скорс“ отнела част от блясъка на заведението, но клубовете все още били чудесно място за отмора след дълъг ден на прехвърляне и премятане на милиарди. Дори по-добро от повечето места, защото стриптийз клубовете били сред малкото оазиси извън Уолстрийт, където се харчели огромни суми пари. „Беше като страната на фантазиите – спомня си Роуси за „Хъслър“. – Имаше един от „Гугенхайм Партнърс“, още е там. Той похарчи 300 бона за една седмица. Дойде три пъти и всеки път оставяше по 100 бона на влизане. Всички си тръгвахме с по 10 хиляди долара при всяко негово посещение“.

„Това е нищо за тях – ми каза Саманта в отделен разговор. – Ниш-то!“ Мъжете били най-често задници. Дори да се държали добре в началото, накрая се напивали и започвали да питат: „Баща ти ли те малтретираше? Затова ли го правиш?“ Тези въпроси са изнервящи, дори когато не почиват на истината. Повечето били женени, което не ги спирало да си искат свирки или секс с бутилка шампанско. Последната молба била шокираща, защото дошла от много спретнат семеен мъж.

В началото след работа Роуси се карала с гаджето си, като го обвинявала в изневяра. „Съзнанието ми донякъде беше прецакано – признава тя, убедена, че работата ѝ осигурява прозорец към мъжката психика. – Един бивш управител на „Скорс“ и казваше: „Момичетата развиват отвращение. Престават да вярват, че мъжете са истински. Мислят, че са създадени, за да ги манипулират и да им обират парите“.

Когато се стигне дотам, те предпочитали гаднярите. Има нещо извънредно удовлетворяващо в това да накараш мъж, който те смята за боклук, да похарчи парите си по теб. За предпочитане така, че накрая да намрази себе си. Сякаш му казваш: „Кой сега няма себеуважение, шибаняко?“ Те поне били достойни съперници, за разлика от жалките неудачници, които ходели, за да разговарят с момичетата. „Намекваха, че не са като другите перверзници“, спомня си Роуси. Подобни мъже са полезни, защото можеш да ги водиш за носа безкрайно и да им измъкваш пари за „наем“ или „учебна такса“. Но слабостта им е жалка. „Имах толкова истории за „горката девица в беда“– разказва Роуси с въздишка. – Не ми казвай че ме обичаш. Това означава, че мога да ти сваля ризата от гърба“.

Продължаваме историята на жените, омаяли мъжете в „Да свалиш Уолстрийт“, вдъхновен от реална история.

Макар и с такава професия, Роуси посещавала курсове в колежа Бъркли в Ню Джърси. С помощта на „Въведение в психологията“ тя изучавала динамиката в клуба и установила, че в дългосрочен план перспективите не са добри. „Момчетата от Уолстрийт купонясват като за последно, защото работата не ги прави щастливи – обяснява тя. – Печелиш пари, но не си доволен, затова ги харчиш за стриптийз клубове, пиене и дрога. Пачката изтънява и се налага пак да работиш. С танцьорките е същото. Печелиш пари, но си потисната, затова пазаруваш или заминаваш на почивка и парите се стопяват, така пак се връщаш в клуба...“
Роуси не възнамерявала да се придържа към този шаблон. За разлика от Саманта, която за нея вече била пример за назидание. Тя все разправяла за курсовете, които посещава, и за марката бански костюми, която ще пусне на пазара, но идеята да започне нормална работа била по-абсурдна от това вампир да стане спасител на плажа. Роуси била амбициозна. Въпреки всички, които я убеждавали в противното – родителите, гаджетата ѝ, мъжът, който я изхвърлил от „Шампейън Руум“, защото нямала излъчване – Роуси знаела, че е специална.

Колапсът на борсата от 2008 година оставил без работа половината Уолстрийт, а настроението било такова, че другата половина стояла възможно най-далеч от „Шампейн Руум“. Танцьорките също били съвсем нови. „Беше пълно с рускини и колумбийки, които правеха свирки за 300 долара – разказва Роуси след известно излизане от професията. – Бяха красиви. Казах си: „Не мога да се състезавам с тях!“

Тогава видяла познато лице. Саманта Фокс вече не танцувала, но още била по клубовете всяка нощ. Ръководела отряд тъмнокоси помощнички, които подбирали мъжете внимателно и ги водели в клубовете. Саманта наричала това, доста самоуверено, „маркетинг“, макар че е по-добре познато като „лов на шарани“ и не се смята за перспективна кариера. Оказва се, че момичетата в бизнеса са основна атракция и все пак, вместо клубът да плаща на танцьорките, танцьорките си плащат за привилегията да работят там. И не само това, ами от тях се очаква да дават бакшиши на бармана, домакините, диджея, мамчето, както и да плащат купища такси – като жетоните, които „Скорс“ продава на клиентите си, вместо да сложи банкомат, и така прибира 20 процента от двете страни на трансакцията.

След рецесията обаче, това се променило. Клубовете се нуждаели от клиенти, а тя си имала начини да ги осигурява. Не само Роуси имала списък „източници на пари“. Нощем Саманта се обаждала на телефонните номера на клиенти, събрани през годините. „Като онези от телемаркетинга“, уточнява. Често не можела да си спомни лицата на мъжете, а понякога и те не я помнели. Но въпреки това им пращала секси снимки с въпроса дали са навити на една бурна нощ. Ако клиентът прояви интерес, Саманта пращала две млади момичета – Марси или Карина, да го посрещнат. Те го напивали в близкия бар, докато се появят останалите, и когато се замаял от алкохола и женското внимание, го насочвали към нощен клуб, където имали уговорка с управителя да получават щедър процент от похарчените от него пари. След това опразвали кредитната му карта, докъдето позволявал късметът им.

Разбира се, невинаги се получавало. Понякога изпълнявали цялото представление, а мъжът заявявал, че е твърде уморен. Предлагали му дрога, за да се съвземе, но той отказвал. За подобни ситуации Саманта разработила иновация, която я направила богата: специална напитка, поръсена с екстази и кетамин. „Съвсем мъничко – спомня си Роуси, докато излиза от алеята с колата си и се отправя към училището на дъщеря си. – Като щипка сол“. Това било обяснението за сцените, които виждала в „Шампейн Руум“, където клиентите просто се излежавали на кушетките. Щом усетила каква е играта, тя казала на Саманта, че иска да участва. Нямала резерви относно методите ѝ – вече била работила в стриптийз клуб и преминала много граници. „Звучи зле, когато казват, че сме дрогирали хората – пояснява тя. – Но беше в реда на нещата“.
Мишените им били богати мъже, изтъква тя. „Какво са още 20 хиляди долара за тях?“ Пък и не били точно примерни граждани. „Не сме ги хващали от улицата – продължава. – Имаха минало. Всички са ходили в „Хъслър“, „При Рик“ и в „Скорс“. Идваха, готови за купон. Да, подхвърляхме им малко дрога, за която не подозираха, но всичко върви ръка за ръка – секс, наркотици и рокендрол. Нали така?“ Екстазито правело мъжете щастливи, а кетаминът прецаквал паметта им. Често имали бели петна. Когато някой се обадел седмица по-късно, за да се оплаче от сметката си, Саманта му напомняла колко добре си е прекарал според Роуси, която понякога подслушвала.

„Беше толкова щастлив, не помниш ли? – нареждала тя. – Даваше бакшиши на ляво и на дясно“. Роуси признава, че Саманта била много убедителна. „Безскрупулна е – отсича тя с възхищение. – Мястото ѝ е на Уолстрийт“. Дори ако мъжът не се вържел на обясненията ѝ, щом пресметнел какво ще му струва да подаде жалба, да каже на жена си и на полицията какво е правил всъщност, осъзнавал, че цената е твърде висока. „Затова номерът минаваше – признава Роуси, размахвайки ръка през прозореца. – Просто се отказваха“.
Роуси, с легендарните си организационни способности, била безценна за операцията. Изготвила график и си водела бележки за всеки клиент с лични подробности и сумите, които теглели от картите му. „Отнасях се към това като към истински бизнес“, сподели ми тя.

Представила другите момичета на Кармайн Витоло – бивш барман от „Лейс“, който управлявал „Роудхаус“ – стриптийз клуб в Куинс. Насърчавала ги да си намерят клиентела от по-високо ниво. По-рано, когато Саманта, Карина или Марси тръгнели на лов, обикаляли заведения като TGI Friday’s във Финансовия район. Роуси предпочитала по-луксозни местенца с богати клиенти, които имали много за губене. „Предимството ми пред другите беше, че не приличам на стриптийзьорка – пояснява тя, като показва с жест костюма на „Лълемън“, с който изглежда като мамче от предградията. – Приличам на момиче, което излиза от работа и си почива след дългия ден с чаша вино“.

Щом набележела ловното си поле, тя се оглеждала за достойна мишена – наблюдавала обувките, часовниците и венчалните халки. После нападала. „Понякога пращах на група мъже пиене от другия край на заведението и чаках да видя кой ще клъвне“, споделя тя. Казвала, че работи в „Гугенхайм Партнърс“. След няколко питиета отправяла предложението: „Сетих се! Да отидем в стриптийз клуб! Да!“

Продължението четете утре...

Автор - снимка
Автор на статията:
Петя Славова

КоментариКоментари