Жени омайват мъже: Истинската история от „Да свалиш Уолстрийт“ (2 част)

Продължаваме с историята за прочутия клуб „Хъслър“ и необикновената история на няколко жени, които печелили добре от своите клиенти...
Нощите следвали съвършен модел. На определен етап обаче мъжете искали секс, а Марси и Карина не стигали дотам, а Роуси и Саманта се захванали с бизнеса именно за да избегнат проституцията. „Имам си достойнство“, ми каза Саманта. Тя решила да намери нови кадри и вербувала проститутки от сайтове като Бекпейдж и Крейгслист. Ролята на модерна Хайди Флайс ѝ се отдавала идеално. Ако момичетата изглеждали долнопробни, ги водела на пазар за нови дрехи и гримове. Обучавала ги на етикет и била непреклонна за спазването на правилата: Никакъв алкохол, никакви наркотици! „Научих ги как да се правят, че пият или смъркат – обяснява тя, правейки жест, наподобяващ смъркане на кокаин. – Щом онези се подпишат под сметката, казвах на момичетата, че може да купонясват колкото искат“.

Те се грижели за бизнеса ѝ, а тя се грижела за тях. „През половината време бях на телефона с Америкън Експрес и потвърждавах последните цифри от социалната осигуровка, моминското име на майка му, последните покупки, име, адрес и каква е сумата по сметката“, спомня си тя. Не било трудно да измъкне тази информация от мъж, дрогиран до забрава, с проститутка в скута. „Правех го пред очите им – разказва. – Питах уж между другото: „Как се казва майка ти? Какъв е номерът на осигуровката ти?“.
В края на вечерта тя пресмятала плячката. „Пресмятах наум. Ако например сметката е 40 хиляди, знаех много добре на кого какъв дял се пада“.
Според Роуси, тя и Саманта получавали лъвския пай, а делът на останалите участници ставал все по-нищожен. Не е ясно колко са печелили клубовете (от „Скорс“ отказаха какъвто и да било коментар по статията). Нито един служител на клуба не е обвинен. Единствено Кармайн Витоло от „Роудхаус“ се призна за виновен тази година в неправомерно трупане на сметки по кредитните карти на двама клиенти. Роуси поддържа твърдението, че понякога са използвали машината на „Скорс“ за жетони, за да източват кредитните карти, но категорично отхвърля твърдението, подхвърляно от мнозина, че човек от клуба стои зад цялата схема. „Никой не ни е карал да правим нищо – избухна тя срещу мен, когато го намекнах. – Ние сме силни жени, които не търпят да ги разиграва който и да било!“

Роуси вярва, че домакините и управителите са оценявали работата ѝ. „Имаше нощи и седмици, когато носех по 100 бона на клуба. Ако не бях положила усилия да ги промотирам, нямаше да имат клиенти“. Тя вече не била заменима танцьорка, а финансов директор на собствена корпорация. „Бях се изкачила по пръта на тотема“, коментира тя.

Било изтощително. „Мисля, че затова станахме алчни – признава Роуси. – Трябваше да се борим с огромен стрес. Казвах си: „Тези хора ме вбесяват“. Затова им изцеждах кредитните карти. За наказание. Ще останеш с нулева наличност. Нулева кредитна линия. Само защото ме дразниш. Трябваше усилията да си струват“.
Роуси си повтаряла, че щом натрупа достатъчно пари в банката, ще се откаже. „Казвах си: „Щом спечеля още 100 бона, ще си тръгна“ – спомня си. – Спечелих 100 хиляди и си казах: „Още сто“, а после „Трябват ми 500 хиляди“ или „Щом натрупам милион долара, напускам“. Но никога не беше достатъчно“.
И те продължили, като ставали все по-безразсъдни и жестоки. Една вечер те отишли в елитен японски ресторант в Манхасет, за да се видят с 40-годишен финансист, когото ще наричаме Фред. Саманта го срещнала по-рано в „Хъслър“. Той се озовал там, защото приятел го завел да се разтуши след съсипваща серия от събития – къщата му била разрушена от ураган и майката на сина му, който бил с аутизъм, го напуснала.

Роуси го напила още на бара. „Разказа ми, че жена му го зарязала – спомня си тя. – Не издържала на напрежението, защото е трудно да гледаш дете с аутизъм“. Тя му разказала за дъщеря си. „Беше откровен човешки разговор. Дори сърдечен“.

Всичко било много приятно, докато не се натоварили на колата на Роуси и не го откарали в „Роудхаус“. „Не мога да ви кажа как изглеждаше мястото – призна по-късно Фред. – Стаята беше... квадратна? Имаше... маса?“ Той има смътен спомен, че е дочул момичетата да си говорят за приятелка, станала жертва на групово изнасилване. „Беше ужасно – спомня си. – Но бях толкова пиян, че дори не можех да покажа колко съм ядосан“.

„Изцедихме го до капка – разказва Роуси. – Той се молеше да му оставим парите в дебитната карта, защото вноската по ипотеката му била там“. Роуси призна, че тогава за първи път изпитала угризения от стореното. „Но Саманта отсече: „Няма какво да го жалиш“ – разказва тя. – „Ако не го оберем ние, някой друг ще го направи“.

Роуси спира за момент. „Мога да ви кажа точно колко бяха парите – продължава. – 17 хиляди долара. Пет хиляди от дебитната карта „Чейс“ и една карта от авиолиниите. Не бяха много, но за него бяха всичко“.
Ако дежурният в участъка, който вдигал телефона, получавал по долар за всяко обаждане на мъж, който твърдял, че са го упоили и обрали в стриптийз клуб, вече щял да се пенсионира. През годините Полицейското управление на Ню Йорк получило хиляди вариации на това обаждане. Неофициалната им позиция по въпроса била, че жалбоподателите лъжат. Когато поредният мъж заявил, че има доказателства, били скептични.

Въпреки това следователи от тактическия отдел на Бюро „Наркотици“ били изпратени в дома на човека, който се обадил, и той им пуснал запис на разговора си с извършителката. „Искам да знам какво се случи“, умолявал той, докато жената от другата страна на линията най-после признала, че са го обрали бивши стриптийзьорки, които поръсили питието му с наркотик. Съвсем малко.

„Беше много странно – разказва по-късно един от полицаите. – Ако не беше записът, щях да си кажа, че този лъже като разпран“. Но записът съществувал. Скоро те намерили момичето от записа и тя си признала незабавно. Полицията отказва да разкрие самоличността на информаторката, но двете партньорки са сигурни, че става въпрос за една от благотворителните каузи на Саманта – бивша стриптийзьорка, която ще наричаме Марджъри. Тя вече имала сблъсъци със закона и не било трудно да я накарат да им помогне да организират клопка. Роуси и Карина разказват, че щом влезли в стаята на хотел „Гейнсвоорт“, когато Саманта ги извикала да помогнат на Марджъри с клиент, веднага усетили, че нещо не е наред. Марджъри се държала странно. Настоявала да дадат наркотик на клиента, което ги накарало да я заподозрат и когато се поколебали, Марджъри се ядосала, взела чантата и сипала всичкия прашец в питието на мъжа. Той почти веднага припаднал и скоро след това на вратата се почукало. Влезли двама мъже, които се представили за охранители от хотела и поискали да претърсят вещите им. За щастие били твърде възпитани или гнусливи, за да проверят шишенцето с мидол, което Роуси държала в чантата си. Когато потеглили по магистралата на Уестсайд по-късно, Роуси могла да се закълне, че ги следят.
„Казах й, че е параноичка“, призна Саманта.

„Мислеше, че полудявам – спомня си Роуси. – Още тогава трябваше да си каже: „Роуси има инстинкт. Наблюдателна е“. Ако ме беше послушала, разследването щеше да спре дотам“.

От DEA отказват да потвърдят или отрекат, че са провели неуспешна операция, но е повече от очевидно, че не са могли да накарат почти нито една от жертвите да повдигне официални обвинения. „Бройката на хората, които бяха готови да говорят с нас, беше направо абсурдно малка – разказва един от полицаите. – Мъжете не искат да си признаят, че са ги изиграли жени“.