IMG Investor Dnes Bloombergtv Bulgaria On Air Gol Tialoto Az-jenata Teenproblem Automedia Imoti.net Rabota Az-deteto Blog Start Snimka Posoka Boec

Виртуозът Марио Хосен: Една минута е достатъчна, за да усетя таланта

28 септември 2019 12 00

Цигуларят подготвя голям спектакъл в зала 1 на НДК

Снимка: Георги Андинов

Музиката на Паганини и Шопен ще звучи в зала 1 на НДК на 25 ноември в изпълнение на Марио Хосен и Адриан Йотикер. Става въпрос за два коренно различни подхода в трактовката на един музикален инструмент. Затова и спектакълът носи името „Между два свята“. Повече за постановката разказва българският цигулар Марио Хосен, живеещ във Виена.

Как стана спойката с тези двама толкова различни музиканти?

Наистина те са от два противоположни свята. Паганини е човекът, който търси да извлече най-близките до природата звуци на цигулката, с което прави революция в история на музиката. При Шопен всичко е много по-съкровено. Той избягва аудиторията, иска да остане сам със себе си. Неслучайно бебетата и малките деца обичат музиката на Шопен. Тя е рядко хармонична и интимна. Паганини е революционер. Прави коренната промяна в един класически концерт. Той е първият шоумен в историята на музиката, който сам си организира концертите.Сам влиза в досег с публиката и умишлено я провокира. Тогава тя е била за богоизбрани, за аристократите, а той свири на всички. Всъщност преди да направи голямото си турне 1828 г. в Европа, близо 50 години е концертирал само в Италия, но до такава степен е бил любимец на масите и на публиката, че самото име е било достатъчно да определя модата на града. Това се е повтаряло във всички европейски центрове. В Париж са почнали да носят обувки като Паганини, фрак като Паганини. Бил е човекът, който е привличал медийното внимание – еквивалент на рок звездите. От малък свиря музиката на Паганини и безкрайно съм свързан с този музикант. В последните години се занимавам и изследователски с него.

Неговите родители са вярвали, че той ще стане музикант. И вие от много рано сте се захванали с музиката. И вашият път като че ли е бил предначертан.

В семейството, изключвайки баба ми, която е свирила на цигулка, всички останали са били оперни пианисти или певци. При мен нямаше момент на колебание. Не бе и въпрос на убеждение. Майка ми ме записа в подготвителен клас в музикалното училище и взимах уроци по солфеж и пиано. Исках цигулка, а тя стоеше в калъфа на баба ми в нейната стая и непрекъснато я наблюдавах. Харесваше ми звука. Впечатляваше ме. В един момент на приемния изпит на музикалното училище казаха, че имам дълги пръсти като за цигулка. След два месеца вече свирих.

Всеки слуша музика, но какво е да си музикант?

Музиката е в сърцето на всеки човек, но решението да стане професионален музикант е тежко, защото е кауза за цял живот. Не може да се занимаваш с изкуство и да искаш да си поставен в живота както финансист. В единия случай получаваш духовно богатство, в другия – различен тип реализиране. Така че тези сравнения, характерни за нашия материалистичен свят, са много по-далеч от генезиса на човешкия живот. Всеки трябва да има досег до изкуството – да изразява чувства и мисли чрез него, но това е магията на живота ни. Решението да си професионалист е смисъл на живот. Ние сме най-щастливите хора, имаме възможност да работим със себе си. Да откриваме вселената, чрез професията си ежедневно. Това е привилегия.

Живеете във Виена, преподавате в България, имате концерти навсякъде по света. Какъв точно е животът на музиканта?

До края на годината ще летя два пъти до Китай. Ще съм в Белгия, Швейцария. Живея във Виена. Когато човек живее пътувайки, по хотелите, той има време за себе си. Срещам много хора, все различни. Говорим за начин на живот, който трае 40 години и съм свикнал с него. Преди не можех да стоя на едно място повече от 3-4 дена. Напоследък забелязвам, че когато остана по-дълго от една седмица, откривам места, които не съм си и мислил, че може изобщо да ми харесат. Вече харесвам да съм сам вкъщи със съпругата ми, да си говорим за тривиални неща, които на пръв поглед може да ми изглеждат губене на време. Всъщност откривам сега в тях съвсем други нюанси. Човек минава през различни етапи, за мен приоритет е да съм всекидневно сам със себе си и цигулката.

Вие ли я избрахте или тя вас?

Цигулката избира музиканта. Това е езотерична поговорка, която от векове се поменава в нашите среди. Ако е дошло времето, тя ще те намери. Не познавам добър музикант, който да не притежава инструмента, който отговаря на неговата душевност. С моята съм 18 години. Вече сме едно семейство и се познаваме добре и тя се развива много интересно. Макар и да е старица на 250 години, тя си има и своите младежки откровения. Една цигулка е жива душа – организъм. Тя е много добре запазена. А първата ми цигулка е завещана от баба ми. Подарък в момента, когато се прибирам като новородено вкъщи. Била ми е орисница.

Преподавате на студенти. Как намирате таланта в своите ученици?

Веднага усещам кой ученик ще има добро бъдеще в музиката – по очите, по това как докосва инструмента. Една минута ми е достатъчна. Това ме кара като преподавател да навляза в нов период и да преподавам много по-малко в бъдеще. Стигнах до извода, че има хора, които са създадени за този инструмент и искам при тях да си хвърля енергията и силите.

А как вие виждате младите хора днес покрай кризата на ценности?

Тази криза касае цяла Европа. Оптимист съм като виждам, че концертните зали са пълни с млади хора. Те са там по собствено желание. Културни хора, които имат потребност от този вид духовна храна, а това значи, че нацията ни има бъдеще. Не съм съгласен с черните краски, носещи се наоколо. Като преподавател и човек на сцената, виждам любопитни, търсещи хора. България не стои встрани от случващото се по света. Но тук виждам тенденция за духовен разцвет. На Запад се забелязва обратното. Там има залез. Тези традиции, които са били 200-300 години се поддържат изкуствено. Младото поколение е презаситено. Учудвам се как във всяка една област се наблюдава липсата на мотивация да се работи. Говорим и за емигранти. Не познавам австрийски млад човек, който да работи. Всички си живеят на гърба на родителите. А същевременно някой трябва да го прави. Няма особена мотивация в младежите на Запад да се трудят за реализация. Там детето има всичко и малцина са тези, които са родени за изкуството и постигат високи постижения Другите само са възпитани в този дух. В историята има един принцип – спадане и върхове. В един момент една нация или географско място може да е на дъното, но след 100-200 години да е на върха и обратното. Винаги изкуството е една от тези надстройки, които определят бъдещето. Ако има повече творчески и духовни търсения в едно общество, това значи, че то е поело по пътя си.

Автор - снимка
Автор на статията:
Петя Славова

КоментариКоментари