Колко е трудно да бъдеш себе си

Авторката на новата рубрика „Ирина и градът“ Ирина Белчева е космополитна личност – водеща, блогър, пиар, приключенски дух.

Всеки делник води предаването „Десет“ по Bulgaria ON AIR и въпреки натоварения си график, намира време за четене, култура, забавления и благотворителна дейност – помага на децата с онкохематологични заболявания.

Учила е в Холандия, Англия и Франция. Говори 6 чужди езика – английски, немски, френски, холандски, руски, италиански.

Новата рубрика „Ирина и градът“ е извън всички клишета и наложените от обществото модели. Вдъхновена е от живота на градското момиче, което не се интересува само от комерсиални неща, а обръща внимание на важните неща в живота.

Днес ви очаква първото издание на „Ирина и градът“, а всяка неделя Ирина ще дава различен поглед на случващото се в света на момичетата. Ще обръща внимание на културата, изкуството, модата, образованието, професионалното развитие и всичко, което вълнува съвременната жена, която иска да превърне света в едно по-добро място за живеене като промени първо себе си.

Разхождам се безцелно в парка и се опитвам да изчистя бълбукащата ми от мисли глава. Никак не ми се получава. Посядам, уж с тайната надежда да ми хрумне някоя брилянтна идея за първия текст на рубриката ми.

На съседната пейка обаче момче и момиче шумно обсъждат девойка Х, която явно снощи е била в Бедрум и явно не си е тръгнала сама. И въпросният господин не е бил приятелят ѝ.

„Ама той си го заслужава, колко пъти ѝ даваше повод“.

Никак не ме интересува кой на кого е изневерил, само се опитвам да се съсредоточа в една мисъл, поне за части от секундата. Покрай мен минават майки с деца, шумно гукащи, врещящи за балони и топли пуканки деца, въобще... най-подходящото място да потърсиш спокойствие и тишина. Насаме със себе си.

Напоследък намирам за все по-трудно да остана със себе си и да бъда себе си. Защо?

Обществото ни е станало жестоко. То е първосигнално, повърхностно и лицемерно. И ние, неминуемо търсим образа, който да се хареса на всички. Да е популярен. Да е светски. Да е изписан и изтъкан от лукс и престорена лекота. А това много, ама много тежи.

Спомням си безгрижните лета на село, когато имаше значение само дали имаш що-годе здрави обувки, не особено лекьосана от черници и сочни, узрели сливи блуза и времето беше наше. Безметежно.

Къде отиде това време?

Понякога много завиждам на хората, ангажирани единствено и само с отглеждане на реколтата и животните. Не, че на тях им е леко, но злободневната суета я няма. Няма я новата чанта на Moschino и поредното безумно събитие, на което да се плетат интриги, които после да са повод за разговор поне месец. Там хората са себе си.

Може да съм наивна, но много ми се иска да бъдем по-често ние, а не това, което другите искат. По-често да отваряме сърцата си за добрината и по-често да я даваме. Сякаш сме стигнали до неписаното правило, че ако си добър, показваш слабост. Вчера за първи път гласът ми трепереше, докато водих събитие по случай Международния ден на децата, болни от рак. Защото си дадох сметка, че там, в болницата, на леглото – там е истинската битка в живота. Битка не да бъдеш себе си, а да бъдеш. И тези малки герои ми показаха как се прави наистина. С усмивка на лице и с вяра в розовите балони, клоунските носове и обилните количества торта.

Излизам от транса и осъзнавам, че момичето и момчето в съседство са тръгнали. Всъщност, доста е пусто. Дори слънцето лениво се е загнездило зад прозирните облаци и само напомня за себе си с леката, къпеща светлина. Паркът отдавна е изгубил функцията си на „кътче природа“ в града.

Сега той е притегателна сила за дълги раздумки на тема „той каза“ и анализ на поведението на мъжете в 21 век. А то си е същото като едно време – вечната битка между мъжкото и женското начало, в която ние, жените, отдавна сме повече мъже, отколкото нежни половинки, даващи топлина.

Забравили сме себе си, отърсили сме се от праха в пещерата и нахакано сме тръгнали по съмнителния път на еманципацията. На криворазбраната еманципация. На тази, която ни казва „аз да не би да не мога“, когато мъж ни предложи да смени крушката. И от крушката, през живота на семейни начала чак до създаването на дете от неизвестен „донор“, се опитваме да си бъдем самодостатъчни. Само че този свят не функционира така. Тук винаги ще има ден и нощ, прилив и отлив, бяло и черно. И колкото повече продължаваме да го отричаме, толкова по-често ще ни се налага да изричаме глуповато думи като „еманципация“ и „глобализация“.

Колко трудно е да бъдеш себе си – колкото повече го повтарям, толкова повече го осъзнавам.

Затова посвещавам тази рубрика на всички онези човешки същества, запазили човешкото в себе си. На всички онези жени и мъже, които намират смисъл в ежедневната борба със социалната клика, която ги кара да бъдат други. На всички малки и големи герои, които всеки ден протягат ръка – дали към себе си, дали към някой в нужда. Посвещавам рубриката на хората от градове, села и свои си микрогалактики, където добрината още съществува и значение имат само важните неща.