Къде сбърках?

Преди няколко дни се видях с една приятелка, която условно ще наречем Ани. Та същата тази Ани ми се обади ден преди това, хлипайки по телефона, опитваща се да обясни какво се е случило. След петминутните опити да разбера какво казва, най-накрая чух заветното изречение, плод на океани от сълзи и дълги безсънни нощи – „Той скъса с мен“. Точка. Все си мисля, че все някога порастваме за това изречение и то вече не идва като гръм от ясно небе

Да, в ученическите години нищо не предполагаше появата му – днес се разхождаме в парка и той ме държи за ръка, а утре – искал време, не бил готов за сериозна връзка. Бла, бла, бла.

Та да се върнем на Ани – бях твърдо решена да не я залъгвам, както правят повечето „приятелки“ с приказки от сорта на „ама той сигурно се е уплашил“. Смятам, че това е най-голямата лъжа, в която женската половина на човечеството ни все още сляпо вярва (почти наравно със заблудата „ама той ще се промени“, но това е друга тема). Ама от какво се е уплашил? Ти да не си развилнял се птеродактил, който търси пресен улов след месец плодова диета? Пълни глупости. Знам, че повечето от нас много искат да вярват в думите „той те обича, но го е страх от силните му чувства“, но от скромните ми наблюдения – това не е така.

Та седнахме с Ани на по коктейл, аз, опитвайки се да я развеселя с глуповати шегички („какви прасета са мъжете“ – не се обиждайте, господа, налагат се крути мерки понякога) и тя – аха да засенчи Ниагарския водопад, даже Игуасу, мен ако питате. С цялото си спокойствие и трезва мисъл опитах да анализирам ситуацията с нея и да ѝ покажа колко пъти ѝ е давал знаци.

За момент се почувствах като жестока майка, която демонстративно казва на разплаканото си дете, че ДЯДО КОЛЕДА НЕ СЪЩЕСТВУВА. Life sucks. Опитах се да не го захаросвам, защото знам, че не помага особено. Понякога да чуеш суровата истина действа много по-отрезвяващо дори и от галон кафе с вода и Алка Зелцер след пиянска нощ.

„Не съм готов за сериозна връзка... сега“ – всъщност „...с теб“. Познавам десетки мъже, които ползват това изречение, просто защото ти не си тяхното момиче.

Питам Ани дали е станало нещо, което да е провокирало охладняването – тя колебливо ми споделя, че преди месец е казала, че смята да си сменя жилището, за да можели да прекарват повече време заедно. Червена светлина, мига ли, мига. Тя си мисли: „Ще можеш да оставаш при мен през уикенда, за да ти правя палачинки“, а той разбира: „Иска да живеем заедно, за да може и една палачинка да не мога да изям с приятели“.

И Ани започва да се обвинява – „не трябваше да го казвам, защо си отворих устата, аз съм виновна“. СТОП. Тук вече се намесвам – ако един мъж знае какво иска и това си ти, това няма да го стресне и да го накара да се отдръпне. Познавам мъже, които скачат в подобно начинание на втората седмица. Както и такива, които не го правят и след години. Няма формула, но генерално (както са казвали не един и двама консултанти по успешни връзки) – ако отлага сериозното обвързване повече от шест месеца, най-вероятно не е сигурен, че си ти.

Ани започва да вади доводи как приятелите му са ѝ казвали колко е страхотна и как те са родени един за друг. Отново я спирам, защото това не е аргумент. Какво мислят приятелите ти в такава ситуация почти никога няма движеща сила в развоя на събитията. Помните ли някога да сте искали да се разделите с половинка, с която очевидно нещо е куцало, и да НЕ сте го направили, само защото някой приятел ви е казал: „Ама той е много свестен“? Ми НЕ. Или както казва една друга приятелка: „Това, че е свестен, не го прави по-готин“.

Виждам, че Ани започва да разбира това, което и казвам, и да се успокоява. Знам, че след време ще осмисли думите ми и желанието ѝ да ме нокаутира с нагорещена ютия постепенно ще отшуми. В крайна сметка – всички сме били там и всички сме се завърнали – било то с една или две повече бойни рани в сърцето.

В изблик на вътрешния ми Шерлок Холмс попитах приятел (мъж!) за най-голямата заблуда, в която мъжете вярват спрямо жените. Той ме погледна учудено, позамисли се и накрая ми каза бавно и категорично: „Знаеш ли, най-голямата заблуда, в която вярваме е, че ние избираме.“ И толкова.

На фона на предишните ми словесни излияния за всички неща, в които ние жените вярваме, това ми се стори ключът от кутията на Пандора. Може би дори с неадекватното си, понякога налудничаво поведение, ние, жените, отново правим избора. Просто всичко е достатъчно добре замаскирано в обилно количество сълзи и тягостно повтаряне на безумния, безсмислен въпрос „Къде сбърках?“. Ами не си. Така си го решила.