Големите очаквания

Нали знаете вица, в който една жена толкова чакала идеалния мъж, че в един момент на вратата ѝ почукал пощальонът с пенсията? Е, това (а и не само) ме провокира да се замисля за големите очаквания, които всеки от нас има за голямата (а и по-малката) любов.

Започвам с един пример – А. е симпатична жена около 35. Абе, направо си е красавица!

В младежките си години е имала късмета да се омъжи за млад, красив и проспериращ бизнесмен, който я обожавал, водел я по най-лъскавите екзотични курорти, купил й апартамент, кола, диаманти, абе както се казва – ударила кьоравото. Да де, но в един момент идеалният мъж изчезнал. Яко дим. Започнали да ѝ звънят разни негови познати и непознати, на които, видиш ли, дължал пари. Не след дълго се оказало, че идеалният не е чак толкова идеален, а обикновен мошеник и кредитен милионер. Никога повече не го видяла.

С днешна дата А. има свръхвисоки очаквания към мъжете и от доста години е сама. Не че няма интерес към нея – просто е поставила летвата толкова високо, че никой не може да я прескочи.

Мисля си, че това е някакво свойство на мозъка да създава събирателен образ на всички половинки, които са минали през живота ни. Петър, който винаги ми даваше сакото си, когато е студено, Методи, който ми пееше серенада в 3 през нощта, Симеон, който много обичаше да ми купува скъпи подаръци и Васко, който беше изкусен кулинар. Пропускаме обаче факта, че единият беше женен, другият – патологичен лъжец, третият – кръшкач, а за последния дори не искам да коментирам, защото списъкът с недостатъци е толкова голям, че готвенето някак си бледнее. Мерси, мога и сама да си изпържа яйца.

Познавам много жени като А. – големите очаквания раждат и големи разочарования. Всъщност А. срещна един, който горе-долу задоволяваше нереалистичните ѝ очаквания. Излизаха около два месеца и когато дойде рожденият ѝ ден, тя беше в трепетно очакване на едва ли не – шеметно предложение за брак на Айфеловата кула. За сметка на това получи вял SMS гласящ – „Честит рожден ден! Желая ти всичко най-хубаво.“

Тя очевидно не разбра посланието и реши да му се обади, за да излее цялото си разочарование от всички преди него, които не бяха правели онова, което тя искаше. Резултатът, повече от очакван – въпросният господин учтиво ѝ обясни, че няма нужда от това. Точка.

Излишно е да казвам, че цялата тази ситуация бе щедро напоена със сълзи и толкова сочни ругатни, че сръбски тираджия би се изчервил. В крайна сметка А. си беше позволила да падне в лукавия капан на своите собствени фантазии. Приличаше ми на приказна гондола, която яростно се разби в брега на големите разочарования.

Защо си го причиняваме?

В крайна сметка, никой от нас не е идеален (убедена съм, че ако всеки е откровен, даже може да си изготви списък по азбучен ред) и няма как да очакваме от другата страна да бъде. Тези свръхголеми очаквания ни превръщат в отчаяни бродници, търсещи еднорози.

И за да не бъде това текст, в който има само негативни примери, ще дам и един положителен. Я. среща М. съвсем случайно. Започват да излизат и нещата се случват естествено. В един разговор М. ми споделя: „Това, което най-много ми харесва в Я. е, че тя няма никакви очаквания. Приема мен и ситуацията такива, каквито са, и просто се наслаждава.“

Защото в крайна сметка, недостатъците са онова, което ни прави хора. И както е казала мадам Дьо Севинье – „За да бъде съвършен, на него не му достигат само няколко недостатъка.“

Ирина Белчева