Борба за щастие: Телефонният (нарко)тик и ежедневието

Без значение дали чакаме да дойде автобусът или да се сварят макароните за пестото, ние все убиваме времето по един и същи начин. Скролваме, въртим палци, а пред очите ни минава цял куп виртуално съдържание. А когато телефонът бъзне или извибрира, вниманието ни веднага бива отвлечено и похитено в екрана на малкото устройство.

Трябва да знаем кой и защо ни търси, какво ли му се случва? Дразни ни, когато телефонът е в джоба и не можем да го пипнем. Искаме го... Обективно погледнато много от нас не успяват да се противопоставят на желанието си да забият нос в святкащото стъкълце...

Според психолога Шарън Бегли, автор на „Просто не мога да спра: Изследване на непреодолимия импулс“, зад телефонните ни навици има просто психологическо обяснение.

Медицински изследвания от 1950 г. показват, че човек може да се пристрасти към хормона на щастието – допамина. В този ред на мисли, когато един потребител намери източник на постоянно щастие, той става зависим от него. Това става факт, защото въпросното явление (телевизионно предаване, компютърна игра или приложение за смартфон) предизвиква секреция на допамин, създаващ приятна емоция. На човека просто му е нужна дозата, която го прави щастлив. И така става зависим.

„През последните няколко години се оказа, че виртуалната реалност създава зависимости“, коментира Шарън Бегли. – „А когато човекът бъде лишен от това, което го прави щастлив, той изпада в допаминова абстиненция. Липсва му щастие от симулацията“.

Новините във Facebook например представляват един постоянен поток от забавни и развлекателни информации, които реално нямат новинарска стойност, но пораждат радост у потребителите. Шоу програмите също са част от съдържанието, с което разпускаме. Сериалите също. А проблемът с всички тях е, че правят хората зависими. Зависими от щастието на телевизионния и телефонния екран.

„Когато се появи допаминовата абстиненция, ние се чувстваме нещастни. В този момент веднага търсим начин да се разнообразим, подобрявайки усещането си за комфорт. Според мен обаче това забавление не ни дава радост. То по-скоро ни разболява психически“, смята психологът Шарън Бегли.

В примамката на допамина

Зависимостта от хормона на щастието ни принуждава да търсим щастието, използвайки наличните средства – телефон, телевизор, таблет, компютър и др. Но когато нашите очаквания за кеф и удоволствие всъщност не се оправдаят, ние не оставяме джаджите настрана. По-скоро се надяваме, че скролвайки, в някакъв момент ще стигнем до забавното нещо, което да ни направи вечерта.

Според анализа на Шарън Бегли, компютърните игри действат на същия принцип. Тук идва и етичният проблем, с който се сблъскват производителите на видеоигри. Те биват обвинявани, че правят хората „зомбирани“ и „зависими“, снабдявайки ги с високи дози на емоционален заряд. Този заряд създава зависимости, разболяващи тялото и ума.

„Игрите са базирани на начина, по който работи човешкият мозък, играейки си с неговите способности да създава емоции“, смята психологът.

Решение – толкова просто

Шарън Бегли смята, че проблемът с това постоянно искане да хванем телефона може да бъде решен с едно простичко отлагане.

„Запитайте се какво би се случило, ако погледнете съобщението след 10 минути, 20 минути или 1 час?“, призовава психологът – „В крайна сметка тези известия не решават деня, нали?“.

Дистанцирането от мобилните устройства обаче не става веднага. Изисква се по етапно отдалечаване от тях. Малко по малко, трябва да си дадете време. Като за начало можете да не вечеряте с телефона си, да избягвате тоалетните занимания във фейса и категорично да се разделите с вечерното будуване с клиповете в YouTube.

Що се касае до видеоигрите, защо не пробвате настолните? Ще се изненадате как една привидно глупава ролева игра може да бъде толкова забавна.

Александър Градинаров