Писмо до мама на „златната“ гимнастичка Стефани Кирякова

Едно от „златните“ момичета на българския национален отбор по художествена гимнастика – Стефани Кирякова, е излязла на подиума на Световното първенство след неприятни семейни проблеми.

Майка ѝ е била в болница, докато тя и целият ни ансамбъл обираха овациите на публиката в София. Медалите са взети, а Стефани сподели трогващата история, която започва с „Писмо до мама“.

„Няколко седмици преди световното майка ми получи инсулт, поради който загуби говора си и не може да движи дясната си ръка. Когато научих новината целият ми свят се преобърна...

Писмо до мама
Скъпа мамо, исках да дойда при теб в този труден момент, толкова много исках да се върна в Бургас. Исках да бъда в болницата при теб, да хвана ръката ти и да ти кажа, че всичко ще се оправи. Но нямаше как да оставя отбора и знаех, че ти също не го искаш. Предстоеше ни най-важното състезание, за което работихме толкова много.

Беше ми ужасно тежко да продължа да тренирам, когато знаех че си болна. С всички сили се опитвах да не мисля за това, защото не исках да развалям тренировките. Понякога успявах да сдържа емоциите си, понякога – не. Но хората около мен ми бяха огромна подкрепа през цялото това време. Целият ми ансамбъл, момичетата които са повече от семейство за мен не ме оставиха нито за миг. Получих огромно разбиране от нашите треньори Весела Димитрова и Михаела Маевска.

В тези най-трудни за мен дни реших, че ще играя на Световното заради теб, мамо! Не само ще играя, но обещах пред Бог, че ще спечеля златен медал и ще стана световна шампионка! Когато с момичетата го направихме и се качихме на най-високото стъпало си спомних как когато бях малка гледахме предишния отбор по телевизията вкъщи и ти винаги плачеше на българския химн. Питах те защо, а ти ми отговаряше: „Защото знам, че един ден ти ще станеш световна шампионка и заедно ще пеем българския химн, ще видиш!“. Не можех да повярвам, че този ден наистина дойде. А ти самата никога не си спирала да вярваш в мен! Гледах знамето, пеех с цяло гърло и знаех, че ти гледаш мен! И въпреки, че сега не можеш да говориш, в моето съзнание аз чувах само твоя глас: „Ето, Стефани, ти наистина успя!“.

Посвещавам златния си медал на теб, мамо. Ти си най-силната жена, която познавам. Аз, ти и тати ще се справим с всичко, защото Господ е с нас! Ще бъде трудно, но никога няма да се предадем!
Благодаря ти, тате, че си ми истинския пример за мъж, който обича и се грижи за жена си в добро и лошо, в радост и мъка, в здраве и болест! Благодаря ви, момичета, че винаги сте до мен през каквото и да преминавам. Без всички вас никога нямаше да успея!“.